Все напук оцелели
И ще бъдем различно красиви, напук на света,
който все по мръснишки в калта ни събаря.
Да не знае били ли сме, или сме с теб любовта,
дето с трясък небе под носа му затваря.
Изплети ми от рози уханни и тръни венец,
и разказвай ми пак тази приказка стара.
Този свят, мили мой - по природа подлец,
бруто мери души и тела - на кантара.
С теб познаваме, още от своята люлка смъртта,
колко пъти от обич и грях сме изтлели?
И събрали душите си в шепи, и топли лета,
пак летим, над онези, които са спрели.
И обичай ме, нищо, че този живот е суров,
пазя нейде в сърцето си птичите трели,
на авлигата хранеща своите рожби - с любов -
само тя, ти и аз - все напук оцелели.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
