Вселена

Избухнал взривът!

Вселена сътворил

тъй чудна и неповторима,

с огън безпощадно нажежил.

Изпълнила се с облачни мъгли,

в безкрая разпростряни,

злокобно светещи с искри

страховити великани.

След тежки мъки охладена,

вселената почувствала огромна празнота.

Създала си звезди, слънца, луни,

навеки да топлят безкрайната душа.

Планети завъртяла в приказна вихрушка,

в галактика ги подредила,

душа им вдъхнала с целувка,

с млечен път чадата си повила.

Луна с отблясъци

пронизала мрака до безкрай,

звезди посипала с лунен пясък,

потопила ги в калай.

Слънцето дарило топлината,

млечния път погалило с лъчи,

в мигом грейнали по-жарки звездите,

засияли в небето златни искри.

Вселената събрала звездния прашец,

с топъл дъх в кълбо го завъртяла,

на галактиката с него сложила венец,

с огнена целувка го загряла.

Горящо огнено кълбо!

Такава родила се земята,

като парещо, пронизващо око,

във вселената ни необятна.

Кипяща лава,

като безумно чудовище сякаш,

обгръщала с димящи пипала

туптящото ядро на земята.

Стенеща от болка,

тя с вик отправила молба,

да я спаси майката велика

от таз тъй мъчителна съдба.

Вселенската душа се свила,

заронила сълзи,

с тях младата земя умила,

погалила с цветни лъчи.

Рожбата с димящи устни

жадно пила майчините ѝ сълзи

и смирена в нейната гръд се приютила,

с надежда за бъдещите дни.

В мъглата нежно

младата красавица повила,

с памучно меки водопади

раните ѝ люти потушила.

Обградила я с братя и сестри,

да държат далеч самотата,

в тях да намери закрила,

в мрак да ѝ дарят светлината.

Сърцето земно, топло,

с кротък пулс заромонило,

забравила за злите сили,

света чаровен тя открила.

Широко отворила жадни очи,

за приказния свят,

умила ги с космични лъчи,

вдъхнали ѝ румен цвят.

Галактиката със сребърни кукички

уловила игриви звезди.

Около земята накит окичила,

красотата ѝ да освети.

От тази чиста светлина

земята непрестанно пила,

поила своите недра,

дарявайки с могъща сила.

Топлата ѝ плът нежно се разпукала,

бликнала бисерна вода,

по земята бурно се засукала,

скрила нейната снага.

Полярни шапки си оплела,

с тях двата полюса завила,

те от водата ѝ обрали,

в себе си я заледили.

Сушата с растителност покрила,

изваяла величествени планини,

с мъхеста постеля ги завила,

облята в хиляди бои.

С безброй прашинки златни

огнени пустини сътворила,

слънце да ги гали жарко,

от оазиси да черпят сила.

Земята в люлка залюляла

живота приказен и дивен.

В него чиста сила вляла,

на гръдта ѝ легнал той щастлив.