Вселена
Вселена
Избухнал взривът!
Вселена сътворил
тъй чудна и неповторима,
с огън безпощадно нажежил.
Изпълнила се с облачни мъгли,
в безкрая разпростряни,
злокобно светещи с искри
страховити великани.
След тежки мъки охладена,
вселената почувствала огромна празнота.
Създала си звезди, слънца, луни,
навеки да топлят безкрайната душа.
Планети завъртяла в приказна вихрушка,
в галактика ги подредила,
душа им вдъхнала с целувка,
с млечен път чадата си повила.
Луна с отблясъци
пронизала мрака до безкрай,
звезди посипала с лунен пясък,
потопила ги в калай.
Слънцето дарило топлината,
млечния път погалило с лъчи,
в мигом грейнали по-жарки звездите,
засияли в небето златни искри.
Вселената събрала звездния прашец,
с топъл дъх в кълбо го завъртяла,
на галактиката с него сложила венец,
с огнена целувка го загряла.
Горящо огнено кълбо!
Такава родила се земята,
като парещо, пронизващо око,
във вселената ни необятна.
Кипяща лава,
като безумно чудовище сякаш,
обгръщала с димящи пипала
туптящото ядро на земята.
Стенеща от болка,
тя с вик отправила молба,
да я спаси майката велика
от таз тъй мъчителна съдба.
Вселенската душа се свила,
заронила сълзи,
с тях младата земя умила,
погалила с цветни лъчи.
Рожбата с димящи устни
жадно пила майчините ѝ сълзи
и смирена в нейната гръд се приютила,
с надежда за бъдещите дни.
В мъглата нежно
младата красавица повила,
с памучно меки водопади
раните ѝ люти потушила.
Обградила я с братя и сестри,
да държат далеч самотата,
в тях да намери закрила,
в мрак да ѝ дарят светлината.
Сърцето земно, топло,
с кротък пулс заромонило,
забравила за злите сили,
света чаровен тя открила.
Широко отворила жадни очи,
за приказния свят,
умила ги с космични лъчи,
вдъхнали ѝ румен цвят.
Галактиката със сребърни кукички
уловила игриви звезди.
Около земята накит окичила,
красотата ѝ да освети.
От тази чиста светлина
земята непрестанно пила,
поила своите недра,
дарявайки с могъща сила.
Топлата ѝ плът нежно се разпукала,
бликнала бисерна вода,
по земята бурно се засукала,
скрила нейната снага.
Полярни шапки си оплела,
с тях двата полюса завила,
те от водата ѝ обрали,
в себе си я заледили.
Сушата с растителност покрила,
изваяла величествени планини,
с мъхеста постеля ги завила,
облята в хиляди бои.
С безброй прашинки златни
огнени пустини сътворила,
слънце да ги гали жарко,
от оазиси да черпят сила.
Земята в люлка залюляла
живота приказен и дивен.
В него чиста сила вляла,
на гръдта ѝ легнал той щастлив.
© Александра Борисова All rights reserved.
