Всички кучета отиват в рая
Старото куче повдигна глава,
нещо дочуло на двора,
мръдна уши, след това изръмжа
срещу дъждовния говор.
Тука, на прага, ще си лежи -
пръска го, но му е завет.
Нека на двора да си вали -
никъде няма да става.
Лапите, свити, вече тежат.
Божичко, колко е старо!
Кучето, всъщост, умира от глад -
все за храна го забравят.
Имаше време... то беше живот -
имаше кокал и покрив.
Свито сега е отвън на кълбо,
в тъмното, гладно и мокро.
Имаше време... то беше игра -
гонеше котки наволя,
гонеше пръчки, сред глъч на деца,
а господарят - доволен.
Старото куче без глас изскимтя,
спомнило толкова обич,
мръдна с опашка, после замря,
в тъмното, с поглед беззлобен.
Вятърът вече стана студен.
Кучето сви се на купче,
сън засънува полянно-зелен.
Сняг заваля и натрупа.
После небето оцъклено спря
малката пряспа открило.
Там, сред звездите, още една
тази нощ бе се родила.
Радост Даскалова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Радост Даскалова Все права защищены
