Всички кучета отиват в рая
Старото куче повдигна глава,
нещо дочуло на двора,
мръдна уши, след това изръмжа
срещу дъждовния говор.
Тука, на прага, ще си лежи -
пръска го, но му е завет.
Нека на двора да си вали -
никъде няма да става.
Лапите, свити, вече тежат.
Божичко, колко е старо!
Кучето, всъщост, умира от глад -
все за храна го забравят.
Имаше време... то беше живот -
имаше кокал и покрив.
Свито сега е отвън на кълбо,
в тъмното, гладно и мокро.
Имаше време... то беше игра -
гонеше котки наволя,
гонеше пръчки, сред глъч на деца,
а господарят - доволен.
Старото куче без глас изскимтя,
спомнило толкова обич,
мръдна с опашка, после замря,
в тъмното, с поглед беззлобен.
Вятърът вече стана студен.
Кучето сви се на купче,
сън засънува полянно-зелен.
Сняг заваля и натрупа.
После небето оцъклено спря
малката пряспа открило.
Там, сред звездите, още една
тази нощ бе се родила.
Радост Даскалова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
