Всяко нещо ли има своя край?
Всяка радост ли свършва с болка?
Миг между две вечности
или вечности и просто миг,
в който една протегната ръка,
една прегръдка,
една целувка,
един поглед,
един допир...
рисуват целия ни свят.
Рискуват целия ни свят.
И увисват като на безкрайно дълъг ластик,
който изведнъж като се скъса,
ни оставя трайната следа.

Аз рисувам. Не сама. Ние с теб рисуваме.
А краят, той е някъде далече.
Или поне аз вярвам в това.
Че няма го. Че всички хубави моменти
ще го отложат, ще го скрият в дън земя.
Мигчето, това е то - сега.

Всяко нещо ли има своя край?
И трябва ли да вярвам въобще в това?