Вятърът на моето никога

Златната есен с всички цветни акорди пуснах в душата ми бледа да броди.

Притихнала на люлката от детство гледах земите на своето наследство.

Завещани от лъчите на слънцето златно, което сбогува се с деня в моите обятия.

Косите бакърени с шал ме наметнаха. Светулки закъснели в житата просветнаха.

Не са жита - а трева изкласила от мъка. Сълза сред фенери е всяка светулка.

По пътя видях нечакан един силует  -  моят спомен вървеше уморен все напред.

Очертаваше фигура позната на мъж. Онзи, който не видях в деня и веднъж.

Отново без лице, без цвят и в тишина. Отново красив, истински и  с душа.

И там сред полята от златно зелени треви, сред дървета с цвят разплакали дъги,

по път прашен и земен, и много солиден Той вървеше усмихнат  угрижен към мен.

Душата ми къс по къс ставаше цяла. Бе близо да сбъдне, за което не е мечтала.

Шалът бакърен откри с жест лек рамената и тихо разшумоли се под мене земята.

Една подир една всяка крачка бе стенание, бе дума, ред от неизречено признание.

И всяка бе по-близо до тялото и до  душата. Гледах го с усет за непочувствани обятия.

Земята твореше от звуци своята песен, онази балада с акорди на сбъдната есен.

Куплет подир куплет звучеше блажено. Празнотата изпълваше  от всичко ненамерено.

Песен на която танцувал би унесен... Която вятърът до онези земи ни донесе.

Събирал я от пориви във всички посоки, всеобхватен, обсебващ, уморен да броди.

И ние танцувахме там сред злата и треви. Сред земя и небе, сред зелени лъчи.

Прегърнати от невъзможността и обречени.

Дъжд заваля... и отрече ни.