Вълчи вой

С вой раздиращ тишината,

с поглед право към Луната

на скала самотна плаче вълк сив,

изливащ мъката си към звездния океан красив!

От този подтик на Луната не усеща нито жажда, нито глад,

нито от северния вятър хлад.

Сняг се сипе бял и нежен - зимата настава!

Вълкът самотен болезнен вой пак надава.

И сам, и тъжен, скрива се в хралупа,

сърцето все  по-бавно и по-бавно тупа!

И покров- смес от студено и бяло,

обвива изстиващото сиво тяло!

И в някоя зимна мразовита нощ,

над скала самотна трепти съзвездието Вълк с цялата си мощ.

Ще се сипе от снежинки порой

и пак тишината ще разцепи болезнен и самотен вълчи вой!