/ по Андрей Синеглазов /

Летиш като стрела. Кучешки лай.

Тичат дузина крака.

Смъртта да погледнеш в очите - е пай...

С пушка в ръка е врагът...

Болката тялото с огън прониза...

Болката пречи, нали?!?

Ето, все по-бавно следите нанизваш...

Няма назад... а кървиш...

Хайде, де! Скрий се! Заличи си следата!

Давай в реката! Избягай от псетата!

Само още един път да посрещнеш зората...

Още един път месечина да свети...

Ето, накрая, те изостанаха,

а ти се под храстите скри,

ала куршумът в гърдите остана

и под сърцето - боли...

Тъмно небето. Карнавал на звездите.

Ядосано зъби им белиш...

Настръхнала козина. Потрепват ушите.

По дирята ти е смелият...

Там, отдалеко, проблясва му пушката.

Полето е тихо. Пиле не литва.

Врагове. От двете страни сте на мушката...

Кръвта шуми във ушите.

Ей тъй, покрай тебе, ти го пропусна...

Ала защо?!? Хайде, кажи!

Нали този гад куршума ти пусна?!?

Нали те от него боли...

Може би, просто, страхлив си чакал?!?

Какво пък... Тогава от болка се мятай...

Ако си вълк - би го заклал!

Разнесъл го би по земята!

Сянка политна. Като стрела.

Той се обърна... И вик...

Зъбите в гърлото... Пада врагът...

Всичко реши се за миг...

Изстрел във мрака... Блясък в гърдите...

Сякаш насън... че летите...

В гърлото - зъби... Ужас в очите...

Паднали, двама кървите...

А от небето се сурна звезда...

Ненатоварена... И се скри...

Двама... Прегърнати... Там... Във снега...

Хайде, приятелю, спи!

По-добре вълчи в снега да си легнеш...

В гърлото - зъби... За сбогом...

В последната битка да не побегнеш

и да не виеш : - Не мога!