Вън е бяло.

В мен нещо вали. И прави локви.

В тази зимна тъга не мога да пиша.

Бих могла да мисля, да мисля

само за локвите и да спя…

Да спя сън лежерен- несънувано утре.

И сред него мисълта дори да бледнее.

Вън е бяло.

Прозоречно бяло. Бяло с наслагване.

В тази заслепяваща белота не мога да мисля.

Бих могла да пиша, да пиша

само за локвите на съня…

Как идва и си отива бездумен.

И след него мисълта дори не помръдва.

Вън е бяло.

Изцапано от калта на дните. Кално до побъркване.

В тази измърсена суета не мога да пиша,

не мога да мисля, не бих могла да сънувам.

Сънят мен сънува сред локвите на деня.

И си отива бездиханен и ме оставя сама.

Сама сред лъжите. А мисълта лети…

Разработка от стих, писан на 24.12.1996г.