Въпросът

На стената
сив, прашасал,
портрет на двама
точно паснал.

Той говори –
тя се смее.
Денят копнее
за развръзка,
небосводът грее
и с лъчи ги пръска.
Сред зелена
пъстра свежест
и сред майска
чудна прелест,
той и тя
бърборят, без да спират,
часове подред
и думите не стихват.
 Умората не съществува,
нито пък тъгата.
Светът не се върти
и тиха е гората.
Той я поглежда,
но дъхът му секва.
Погледите срещат се,
тя пък се размеква.
Миг на тишина,
а се чуват ноти...
Мисли запрепускват,
сърцето лудо бие,
страховете го напускат,
защо ли да го крие?
Обзема го идея,
чувство ново, непознато,
но най-красивото
от всичко на земята.
Усеща топлината
и тя изпълва го отвътре.
Това реалността ли е,
или пък сънят е?
За ръката
хваща я
и нежно я помилва,
тя отвръща му
с целувчица невинна.
Любовта го води
и сама ще се покаже.

Отвътре му се иска,
но как да ù го каже...

Като на лента развалена
образът замръзна,
да чакам за въпроса
на мен пък ми омръзна.
И както във живота
най-хубавото спира,
но няма как да бъде,
нали живеят във картина.