Във блатото аз бавничко потъвам.

С миазмите привиква моят нос.

Разлагането топли. Аз кротувам.

Не ме измъчва никакъв въпрос.

От бягане отвикнали, краката

са като че изляти във бетон.

Да се измъкна трябва да се мятам,

„Но струва ли си?” питам със резон.

Навън от него никой не ме чака –

смърдящ и кален, тромав мастодонт.

Повърхността достигам. Жабуняка

ще е за мен духовен хоризонт.

Надежда, вяра, обич няма тука.

За ценностна система то нехай.

И с някалкo хихикащи бълбука

ще отбележи жалкия ми край.