ВЪЗДИШКАТА НА ЛИСТАТА
Листенцата на цветята осланени
тихо, тъжно падат на калната земя.
Въздишките им от смъртта погалени
потъват бавно в капките бяла роса.
Аз моите коси – сребро опърлено,
събирам сутрин в гребена жесток.
Огледалото на S тялото ми огънало,
пресмята на дните крайния срок.
В чаша вино душата си оглеждам.
Сърцето все още ръмжащо тупти.
Спомени своето място отреждат. ...