ВЪЗДИШКАТА НА ЛИСТАТА

Листенцата на цветята осланени
тихо, тъжно падат на калната земя.
Въздишките им от смъртта погалени
потъват бавно в капките бяла роса.

Аз моите коси – сребро опърлено,
събирам сутрин в гребена жесток.
Огледалото на S тялото ми огънало,
пресмята на дните крайния срок.

В чаша вино душата си оглеждам.
Сърцето все още ръмжащо тупти.
Спомени своето място отреждат.
Поезия любовна на устните трепти.

Има още останало мъничко време.
Един Бог знае какво ще е и колко.
Както винаги, в ръце ще се взема.
Със стих ще приспя рушещата болка...

24 10 2015