Взривена неизказаност /Cefules&JoannaVas/
Говори ми се с теб, сега когато
световете безглаголно
се рушат.
И всяка гласна струна е сребърна
монета, падаща в слуха
на бедния израстнал в сетива.
А на балкона на всевишния небето
е лък насочен
право към сърцето
и всяка думичка изречена боли
от радост
и от бяс е преживяна в надраната
от тръните ръка,
с която пишем името си
слято с дъждовната вода на есента.
И сякаш те дочувам, а дочувам
сам себе си,
или дочувам себе си, едва
щом чуя теб.
Гласът ни се прелива със вятърът
скърбящ,
изсвирващ още плахо,
преди да се извие
разгневен или възбуден,
побъркано да се загони със листа
тъй както устните се гонят
с тръпки,
с езиците ни да превие пламнали
листа стотици,
в хобот да ги извие ураганен
и да прошепне,
че е чут от небесата стонът
под гърдите свити
преди взрива на неизказаното в нас...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Йоанна Все права защищены
