Прегърна ни с небесносинята прегръдка юли.
И хванали ръце, препуснахме по хълмовете на небето.
Опивахме се - две деца, кобилиците с грижите изгубили
по вита стълба, лъкатушеща сред звездните кубета.
На рамото ми, срамежливо като полъх спряла,
за тебе спирката - под вечността надвесена,
усмихваше ми се от щастието сякаш прималяла.
Превърна в плаха пролет мойта подранила есен.
И беше нашето съдбовно - първо лято,
дарило с вечно ехо спомените на безкрая.
Съзирах миговете как събират своето безбройно ято
в мъглата на несбъднатото и под полумесеца на края.