Бяхме там...
и двамата,
да уловим мига 
небрежно, 
неловко, 
случайно
и двамата бяхме там,
съдба...

„Още малко 
за кратко,
за минутка-две
да поостанем ли?“
питаха се сърцата,
когато ръцете се разделяха,
един в друг
втренчени,
очи от очи
не се откъсваха,
без думи,
през сълзи
в нежни струни 
умоляваха 
„остани...“

Знаехме...
и двамата 
и прошепна
тихо
в ухото, 
в сърцето, 
в душата -
„да се върна ли?“
щеше ли?!
борех се 
със себе си,
„ще чакам“
отвърнах,
преглътнах
горчиви сълзи 
недоизплакани, 
буца надежди,
в гърлото ми
заседнали,
ще се върне...
а щеше ли?!...

„аз и ти 
ние
с тебе
заедно„
като сън, 
като мечта,
не ще се побира
във съзнание,
в цяла вселена
не се побира.

Усещахме
и двамата...
очаквахме
вятъра,
бурята,
апокалипсиса 
в гърдите,
в душите,
нямаше да останем,
съзнавахме
в мълчание,
в огорчение,
отчаяние...
едно тихо тръгване
скучно,
ненужно,
но неизбежно...

Но знаехме 
и двамата, 
бяхме там
и пак щяхме,
можехме,
трябваше
търпение...
болеше това тръгване
до безсъзнание,
не се понасяше,
но се натрапваше
излишно,
нежелано,
до рана,
до болка, гърч,
смърт...

Помнехме...
и двамата -
за двамата,
за клетвата,
малко търпение
в изтръпване,
в очакване,
едно дълго завръщане
„аз и той,
ние“
щяхме,
трябваше,
не заради обещание
или задължение,
а за спасение,
за да дишаме,
за оцеляване...
Че ти как без мене?!
А аз как без тебе?!