Бяхме там...
и двамата,
да уловим мига
небрежно,
неловко,
случайно
и двамата бяхме там,
съдба...
„Още малко
за кратко,
за минутка-две
да поостанем ли?“
питаха се сърцата,
когато ръцете се разделяха,
един в друг
втренчени,
очи от очи
не се откъсваха,
без думи,
през сълзи
в нежни струни
умоляваха
„остани...“
Знаехме...
и двамата
и прошепна
тихо
в ухото,
в сърцето,
в душата -
„да се върна ли?“
щеше ли?!
борех се
със себе си,
„ще чакам“
отвърнах,
преглътнах
горчиви сълзи
недоизплакани,
буца надежди,
в гърлото ми
заседнали,
ще се върне...
а щеше ли?!...
„аз и ти
ние
с тебе
заедно„
като сън,
като мечта,
не ще се побира
във съзнание,
в цяла вселена
не се побира.
Усещахме
и двамата...
очаквахме
вятъра,
бурята,
апокалипсиса
в гърдите,
в душите,
нямаше да останем,
съзнавахме
в мълчание,
в огорчение,
отчаяние...
едно тихо тръгване
скучно,
ненужно,
но неизбежно...
Но знаехме
и двамата,
бяхме там
и пак щяхме,
можехме,
трябваше
търпение...
болеше това тръгване
до безсъзнание,
не се понасяше,
но се натрапваше
излишно,
нежелано,
до рана,
до болка, гърч,
смърт...
Помнехме...
и двамата -
за двамата,
за клетвата,
малко търпение
в изтръпване,
в очакване,
едно дълго завръщане
„аз и той,
ние“
щяхме,
трябваше,
не заради обещание
или задължение,
а за спасение,
за да дишаме,
за оцеляване...
Че ти как без мене?!
А аз как без тебе?!
© Галя Емилова All rights reserved.