Как е трудно да изглеждам мъртва,

когато в мен живот кипи,

когато нещо кара ме да търся,

като от древни ръкописи да чета от чуждите очи.

Но уви, аз съм родена

в двадесет и първи век,

където щастието е нещо забранено

и натровен е със завист всеки втори човек.

И когато всички завистливи хора

видят в някого живот

наместо злоба и умора,

човек, избрал свой собствен път,

те нахвърлят се като пирани,

пият жадно радост от трепетното му сърце,

взимат всеки смях,нанасят тежки рани,

после го захвърлят непотребен и с изтръгнато сърце...

Затова,когато съм сред другите аз често трябва да се крия,

да не казвам никому за своя жив живот...

Как пред ближен искам да разкрия

тайните на моя път!

Но очите си все свеждам

и рядко някого  поглеждам,

пазя се от,,лошите очи".

Или ми смелост липсва? Може би...

И нивга,нивга не говоря

освен неща банални, казани със равен глас,

да не усетят чуждите, че не умора

съм си избрала аз...

И въпреки това във мене нещо свети

и вижда се от километри,

че в душата си аз още

имам забранени ярки цветове и дни,и нощи.

 А когато трябва  да отида

сред гъмжилото от хора и мечти измамни,

които Свободата искат силно,

ала мислят я за срамна

живота си красив прикривам,

така че не го виждам аз сама,

нещо в себе си  принудена, убивам

ала после винаги успявам да го възкреся.