Забравени спомени
Завързах в бяла кърпа всички спомени.
Прибрах ги на небето, при звездите.
А раните, които се оголиха
напираха да рукнат през очите.
Но аз съших душата с едри кръпки
и като кърпа проснах я да съхне.
Все чувах в тишината твойте стъпки.
А слънцето зад хълма тихо мръкна.
И мислите ни есента оголи...
Аз исках да забравя всичко лятно.
Но вятърът с гласа ти ми говори
и след дъжда завръща ме обратно.
Да беше грешка, щях да те поправя.
Да беше болка, да те отболея.
Но ти си лудост, тлееш сред жарава.
Как с тази лудост просто да живея?
Звездите, сякаш с клетва си орисал...
Щом нощ настъпи, спомени ми връщат.
И като вятър в сетните ми мисли
по пътя все към тебе се обръщат.
Дали на мъдрост времето ме учи?
Не се завързват спомените в кърпа.
Любов, която блика като ручей
не можеш да забравиш. Тя възкръсва.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Йорданка Господинова Все права защищены
