Зелената госпожица (Дръвчето със сърцето) II
Част втора
Приказка за всеотдайната и сляпа обич
2013 Румяна Славова
...
и обеща, много скоро, да се върне пак
и отлетя забързан...
И заредиха се един след друг
слънчеви и топли дни
със лазурно-сини небеса,
и летящи паяжини във въздуха.
Но в един следобед тих,
неочаквано за всички,
в гората появи се посетител -
скъпият приятел на дръвчето -
мъжът с коса като нощта
и очи като небето...
О, така зарадва се тя,
че закима с главица зелена!
С клончета лицето му докосна,
но върху него усмивка не видя...
А в ръцете му блестеше нещо...
Тя не знаеше какво е туй
и реши, че е подарък.
Но видя в очите му дъждовни капки
и гримаса странна...
Мъжът замахна изведнъж
и във въздуха изсвистя
метален блясък...
Дървото изскърца, сякаш изпищя!
Усети хладното желязо надълбоко
и режеща, ужасна болка!
И втори път - още по-дълбоко -
в самата ù сърцевина
брадвата се вряза!
От слабост затрепери,
заболя я цялата снага
та чак до върховете на косата!
Но защо ù причинява той това!?
Цялата гора, за миг, узна
за страшната трагедия,
но да ù помогне никой не успя!
А мъжът замахваше и пак, и пак...
Нареждаше с' сподавен глас,
че дръвчето е виновно
за неговата зла съдба.
Че заради него той си бе отдал сърцето
на най-невярната жена,
която оставила го пред олтара
и избягала с най-добрия му приятел!
Сега не искаше да среща вече любовта!
И не искаше от нея да остава спомен!
Сърцето, дето беше издълбал
върху кората на дървото,
издълба в неговото собствено
огромна празнота...
Трябваше всичко да забрави
и да заличи,
за да продължи отново!
Ах, колко заблудена е човешката душа
и колко е жестока!
След минути-векове
дръвчето, с тъжен стон,
строполи се на земята
и усети своя край...
Но странно бе, че то
не се разсърди на човека,
а с щастие благослови го!
А той не спря -
окастри косата му зелена,
потъпка я грубо с крака -
бе забравил, че неотдавна точно тя
бе спасила му живота
и в прегръдка бе го люляла!
Наряза сетне, без жалост, с острието хладно,
снагата - жизнена до преди малко...
Накрая, госпожицата -
вечно свежа и зелена,
изпълнена с любов и светлина -
превърна се в купчина пепел...
...
В деня, в който вятърът се върна,
цялата гора мълчеше вцепенена,
сякаш тъжно-омагьосана и от нея
животът безвъзвратно бе заминал...
Напразно вятърът разпитва
всичките дръвчета, животинки...
Купчината от сива пепел,
наместо прекрасното дърво,
разкри истината - неприемливо жестока...
Бе жертва на всеотдайната любов
и добрина,
и обичта си на недостойните отдаде!
И благославяше и в смъртния си час -
сякаш с истинско сърце -
по-истинско от туй на всички хора даже!
...
След тъмна нощ и гробна тишина,
по знак на вятъра,
буря черна и могъща над града увисна...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Румяна Славова Все права защищены
