ЗОРАТА МЕ ПОВИКА В СВОЯ ДРУМ
Не знаех дълго, че отглеждам мрак,
в душата си – последната обител.
Човек пристига – гол и единак,
с надежда да политне към звездите.
Но ден след ден, с присвити рамене
земята ме притегля към гръдта си.
И аз подгъвам слаби колене –
смирена, неуверена, нещастна.
Когато сутрин изгревът искри
и пише по стъклата с огън рими,
дали от сън ме вдигаш призори, ...