Зората ме повика в своя друм
ЗОРАТА МЕ ПОВИКА В СВОЯ ДРУМ
Не знаех дълго, че отглеждам мрак,
в душата си – последната обител.
Човек пристига – гол и единак,
с надежда да политне към звездите.
Но ден след ден, с присвити рамене
земята ме притегля към гръдта си.
И аз подгъвам слаби колене –
смирена, неуверена, нещастна.
Когато сутрин изгревът искри
и пише по стъклата с огън рими,
дали от сън ме вдигаш призори,
за да покажеш, че си с мен, любими?
И може би, напускайки града –
непримирима с фалша или ролите,
ще си прокарам път към свобода –
в тепърва предстоящите ми полети.
© Валентина Йотова All rights reserved.
