koteto015

Отправить сообщение пользователю

Вы должны войти в систему с Вашей регистрацией, прежде чем отправлять сообщения!

Закрыть

• Обо мне
• Произведения 3
• Ещё
  • Следует 0
  • Последователи 0
  • Мои комментарии 1
  • Комментарии обо мне 3

Понякога усещам как сърцето ми препуска, как буквално изпомпва кръв, но въпреки това от вътре замръзвам. Побиват ме тръпки, но въпреки това усещам как дланите ми се потят. Забравям всичко, не искам да отворя очи, не мога. Виждам само усещането, само чувството. Онасям се в хармонията между нас. На света не остава нищо друго освен теб. Дори и аз се губя в прегръдката ти. Отдавна изгубих себе си, някъде в теб. Някъде в милионите целувки, думи, изречения. Всеки спомен е удар, който и двамата ще трябва да понесем някой ден. Да, страх ме е да те изгубя. Но не е ли при всички така? Всички, които си имат този някой, който кара нещо в тях да трепва с всеки поглед, всяка дума, всяка усмивка. Човек, с когото няма за какво да съжеляваш, освен заради това, че го обичаш толкова. Човек, чиято сълза те убива, стичайки се по лицето му, знаейки, че ти си виновника за нея. Човек, който може да те докара до екстаз и веднага след това да те изрита към депресия. И всичко това, само защото го обичаш. Заслужава ли си? Да, ако трябва да плача за всяка усмивка, повярвайте ми, ще се леят реки. Ако трябва да опиша нашата история, няма да останат думи в устата ми. Ако трябва да изгоря всеки спомен, трябва да запаля целия град. А за да залича всяко истинско обичам те, ще трябва да го изрека поне хиляда пъти на шега. Не, не звучи пресилено. Съжелявам всички тези, които си го казват на ум в този момент. Дори и да те е страх да го кажеш на глас, не се ли чувства поне веднъж и ти така? И мен ме беше страх, и все още треперя. Но тръпката е това, което те кара да се чувстваш жив, нали? Е, всъщност не е така. Ти ме караш да претръпвам, ти ме караш да вкусвам живота и най-често има вкус на твоята целувка. Всеки си има по един такъв, или е имал. Но не, ако сте имали такъв, значи все още имате. Такова чувство не си отива, както и човека. Аромата му сякаш завинаги остава по кожата ти, ръката му винаги е сплетена с твоята, усмивката му винаги е пред погледа ти, устните му винаги шепнат нещо в ухото ти. Как бихме могли да се откажем от това чувство. Най-често нямаме този избор. Най-често времето отнема тази част от нас. Но защо не може да вземе и всички останали разбити части от мен, изградени от негови думи, видяни през неговите очи? Защо не можем просто да завъртим пясъчния часовник, щом веднъж пясъка в него е изтекъл? Защо не можем да заменим пясъчния с механичен часовник, все пак нали сме в 21-ви век? Поне въртейки се, стрелката на часовника никога не спира, продължава. Бих искала любовта да научи нещо от този часовник. Искам да тиктака устремено до момента, в който чувствата започнат да губят своята енергия, малко по малко тиктакането ще се забавя и тогава при последния удар на стрелката да си отиде.

Избранные произведения