03:13
Не виждам смисъл да стоя толкова дълго на ръба на леглото, след като така или иначе ще падна... Не виждам смисъл да стоя толкова дълго, заключен вътре в себе си. Все пак толкова простичко е – да скоча и да падна. Да потъна в синия под на синята си стая... Този под всъщност е море, да, море е... Плуват риби и ме гледат с големите си очи. Мисля, че след малко ще падна в това море и няма да се счупя... Не, няма да се счупя, защото аз не съм обречен като его-поезията си на бавна и мъчителна смърт. Моята смърт ще бъде от тези кратките и не особено драматичните, малко самотна, но нищо повече...
03:18
Да приемем, че през половината от времето съм истински, а през другата половина, не съм... Въпросът е в коя половина от времето ще ме улучите...
03:22
Време е да се разкършим.
... И аз, и вие...
Много е просто.
Бръснарско ножче.
Вана.
Топла вода.
Режете по дължина, а не по широчина.
Страшно е лесно, нали?
Когато стане 03:47 вече няма да се питам сам и сам да си отговарям...
Ще ми говори Мелодията на Ножчетата...
Музиката на Вселената...
03:25
Влиза Алиса. Тя, както винаги, е красива. Не разбирам. Как е възможно да има такива красиви хора?! Това не е честно.
- Здравей, красавице!
- Искаш да кажеш краставице.
- Не, не! Имах предвид хубаво момиче!
- Къде?
- Отказвам се.
- Това напоследък го правиш твърде често – вмята мнително Алиса, докато оправя гънките на онази толкова непослушна рокля... И защо, по дяволите, съм руса, мисли си тя. Не... Аз съм руса отвътре и никой няма как да знае това, освен мен самата... Защо съм руса...
03:27
Влизат Дамата С Камилите, Другата Дама, Не-братът...
Увлечени в красотата на нощта.
Оплетени в недостижимостта на звездите над тях.
Дишат романтика.
- Може ли една запалка? – пита Другата Дама.
- Една запалка може всичко – отвръща замечтано Дамата С Камилите.
- А може ли едно бръснарско ножче – промърморва Не-братът.
- Дошъл си на правилното място – намесва се Алиса. Не-братът се усмихва широко:
- Али!
- Аз.
- Какво правиш под пианото, човеко?
- Седя.
- Имаш ли бръснарско ножче?
- Милиони.
- Ще ми дадеш ли?
- Не. Самоубиването в разкази е мой патент.
03:30
Влиза Контрабасистът:
- Я!
- След „Я” обикновено не следва нищо, което е ужасно, знаеш ли. Мисълта ми е, че няма начин да кажа нещо... Например, ако беше казал „О!”, щях да кажа „П”, но така нищо не мога да кажа и трябва да се примиря с това, че не ми позволяваш да съм оригинален – казах много бавно и провлачено, сякаш думите нямаха значение.
- Нали знаеш, че не мога да се привързвам към хора?
- Да, това всички го разбрахме... Нужно ли е да го повтаряш... Точно така... След „Я” не следва нищо... След това, което не се случи, не следва нищо... От мен и от теб, не следва нищо и никога не е можело нищо да произлезе, само притъпената Болка и мълчание... Но аз се научих, знаеш ли? Научих се – връзвам устата на Болката, прегръщам я силно и не я пускам, докато не се успокои... Научих се да плача без сълзи.
- Тогава защо ме включваш в разказа си?
- Аз? Не съм те включвал! Ти САМ се включи! Ти си нагъл... Не ти стига предишния разказ, сега и този... Имаш някаква мания за величие...
Той се приближава. Гледа ме с любопитство и учудване. С върха на пръстите си докосва устните ми:
- Но тя не е толкова силна, колкото твоята мания да се самонараняваш.
03:35
Влиза Бисквитата:
- Имам дилема.
- И аз.
- Дали да си купя каубойска шапка или да не си купя – изрече някак замислено Бисквитата, докато се опитваше да реши наум една друга дилема...
- А моята е дали да умра или да умра...
Научих се да излъгвам очакванията си. Научих да троша хората на малки парченца в себе си. Научих да чакам, докато завали... Дано да завали скоро... Искам да завали...
Мама само казва.
Мама само казва.
Но нищо не прави.
Татко само обещава.
Татко само обещава.
Но нищо не прави.
Мама и Татко са отделни светове.
... И нищо не правят...
Дано да завали скоро...
Искам да завали...
Сега ще се счупя.
Съвсем след малко ще се счупя.
При това от само себе си.
03:39
Не запалвам цигара. Твърде много хора вкъщи. Какво става? Дори нямам рожден ден. За какво е всичко това? Така или иначе когато стане 03:47 вече няма да се питам сам и сам да си отговарям... Ще ми говори мелодията на ножчетата...
- На теб ти харесва да те боли – казва укорително Алиса, докато седи във фотьойла и потъва в него все повече и повече.
- Да, и какво от това?
- Но си прекалено егоцентричен, за да сложиш край на живота си, прекалено се обичаш, това е всичко!
Всички говорят.
Всички бързат.
В малкия ми хол има малко парти по случай малката ми смърт.
Протягам се към кутия цигари близо до ръката на Не-брата. Празна е. Като мен.
03:42
- Червеите са грозни.
- Не са. Много са сладки. Питай мъртъвците.
03:45
- Алиса?
- Да?
- Къде са другите?
- Няма други.
Мълчим изкуствено. Ако паузите не са истински, трябва да посадим такива.
- Алиса?
- Какво?
- Ами ако се окаже, че никога не сме се раждали и че винаги сме били мъртви, но не сме го знаели?
- Ще трябва да се родим...
- Алиса?
- Какво има пък сега?
- Мисля, че си красива.
- Ти не можеш да мислиш.
03:47
Не броя.
Не чакам.
Не драматизирам.
Не търся.
Не вярвам.
Не допускам.
Не забравям.
Не моля.
Не изпълнявам.
Не разбирам.
Не бързам.
Не помня.
Не дължа.
Не изисквам.
Не поставям граници.
Дотук бяхме.
... И аз, и вие...
Дотук бях.
... Аз с моята драматична болка...
Дотук беше.
... Празната надежда, кухата надежда, изровената отвътре надежда...
Дотук бяха.
... Излишните думи и безсмислени детайли...
Дотук бях.
Дотук бяхте.
Дотук бяхме.
Дотук беше...
Чувате ли?
Аз чувам.
Вие – не.
Мелодията на бръснарските ножчета.
Музиката на Вселената.
© Питър Хайнрих Все права защищены
- Да, и какво от това?
- Но си прекалено егоцентричен, за да сложиш край на живота си, прекалено се обичаш, това е всичко! - и докато копирах това,текстът беше зачернен,а думата "харесва" - подчертана.Та тази част от диалога ми направи най-силно впечатление,звучеше най-лично като че ли.Красиво.