10.10.10 завинаги
Помниш ли един прекрасен ден, в който ние с теб вървяхме и се наслаждавахме на прекрасния залез край кея, тогава… облаците бяха покрили небето и слънцето се бе сгушило в красивото му скривалище. Небето беше тъй светло и красиво и добавяше нещо специално към своя чар на интересната дата, събрала в себе си числото 10, а именно съчетало в себе си формирането на числата 1 (едно) - Слънцето и числото 0 – олицетворяващо Безкрайността. Това нумерологично значение говореше безкрайно много за мен за една толкова важна за мен дата... Още помня и никога не ще забравя как един летен октомврийски ден беше специален за много двойки, защото слагаха начало на своята вечност и почитаха комбинацията от датата и искаха да усетят тръпката на новия живот през магическия свят на любовта. Навсякъде около кея имаше младоженци, които си правеха снимки и запечатваха малка част от този прекрасен ден с усмивки и началото на общите си дни и дълголетното си щастие... А покрай тях седяха скромните рибари и се веселяха. Малки камъчета скачаха и се спускаха във водата плавно и приятно, вълнуващо и стремително вървяха, гонейки се от далеч по-далеч едно от друго... Всичко това наблюдавахме аз и ти, седящи на малкото дънерче и гледайки хубавата атмосфера, беше прекрасно да седим с часове така и да наблюдаваме реката, слънцето все още се снижаваше, но от толкова много облаци имаше колебание дали въобще ще се покаже. Ти се съмняваше в това, казваше ми, че ще си залезе зад облаците и за миг дори няма да ни озари с красотата си, ала как би могло да пропусне този хубав ден да покаже сиянието си и да ни изпрати с последния си лъч, като завърши по подобаващ начин… И така то се показа, миг мълчание, музика, песен, която ме накара да потръпна и да почувствам този миг адски различен и наистина нов и неусещан... Мигът, в който изпитах всичките тези красоти и бях с правилния човек на правилното място… мигът, в който се влюбих за пръв път, без дори и да осъзная... Усещането беше адски вълнуващо и когато те погледнах и наистина пожелах да бъдеш част от моя миг, да бъде един вечен спомен и в съзнанието ми бушуваше мисълта, че просто никога не бих намерила по-перфектен момент от този, може би това бе най-неочакваното ми щастие, което не съм и предполагала, че ще ми се случи, но винаги, когато любовта идва, тя не пита. И така, седях пред теб, гледах красивите ти очи и се питах какво става с мен, сякаш съдбата ме подтикваше към крачката или пък просто сърцето ми туптеше учестено и тръпнеше да изпита мига на щастието, без да пита и за секунда разума… тръпка, минаваща и разбиваща всеки лед и болка в сърцето ми... И така нашите погледи се събраха и полетяха насред реката... Ти ме хвана за ръка, а аз не исках този момент да свърши, просто не исках никога да те пусна, моментът бе кратък, но незабравим за моята душа и запълни празнотата в сърцето ми, той ми даде всичкото, което съм желала цял живот, всичко, което съм давала, но не съм получила, той ми даде споделена любов!
„Обичам те, Любослав!”
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Петя Маринова Все права защищены
