- Чуваш ли как се отронват миговете? – попитаха сенките с тихия си глас.

Ехо гледаше празнотата в тъмното небе. Нямаше я обичайната игра на звездната светлина, тази нощ бе лишено и от усмивката на луната. Виждаше дълбока и безгранична тъмнина, в която погледа ѝ се губеше, като нечия молба, която ако може да бъде чута от безкрая.

- Миговете...

Заслуша се, долови тишината, изведнъж поела дъх и сякаш въздъхна - но въздишката се отрази в мрака с трепетите на многобройното си ехо.

- Да, чувам ги.

Ехото се превърна в капчици, отронени от потока на изливащото се край тях време.

Откъсваха се, политаха, после с тих звън се разбиваха на фонтани от най-красиви възможности.

А бяха миговете – събрали в себе си палитрата от звуци и цветове на живота.

- Всеки един има собствен тон – отбеляза Ехо, след като ги послуша.

- Всяка една е начало. Начало на новото, което да заличи със светлината си всеки щрих от настоящата тъмнина – отвърна ѝ нейният ангел.

Светлина...

Ехо видя как извира от всеки миг, преминал край нея.

- От къде идват?

И цял рояк премина току до нея. Разнообразни и многолики възможности.

- Какво имат в себе си?

Успя да задържи с поглед няколко. Те съдържаха всичко, което бе изживяла някога. Нима миналото ѝ е всъщност настоящето на бъдещето?

- Колко светлина...

През очите ѝ премина яркоста на времето и грейна в сърцето ѝ със силата на усмихващо се слънце.

- Те са нашето минало, настояще и бъдеще – ангела бе чул мислите ѝ.

От сенките се долови раздвижване - ръка се протегна и улови нейната. Поднесе я и нежно разтвори пръстите ѝ. Поглади дланта на Ехо, приятно докосване, което се плъзна из цялото ѝ тяло. Само той може да я накара да го усеща така.

Ръката му отново се скри в сенките.

- Остави миговете да изпълнят шепата ти. Ще усетиш как всеки един тежи различно – гори или изстива като току що роден или отделен последен дъх.

И наистина, в ръката ѝ започнаха да се сипят мигове - топли, студени, горещи, ледени, а някои, при досега с дланта ѝ, се превръщаха в букети светлина. Други просто изчезваха без никаква следа като стари спомени.

- Но как?

- Всеки миг, Ехо, съдържа възможност и сътворение на отделен живот. Може да бъде лек като усмивка, може да бъде налят със светлината от щастието, може да бъде плманал от някое току що влюбило се сърце в него.

Изчака още няколко да се съберат в дланта ѝ, след което сви юмрук, задържа ги в него и го притисна до гърдите си.

Пулсираха, бяха живи, но не всички горяха.

- Има и студени...

- Някои тежат от сълзите на погубени надежди и дълго чакани, но несбъднати мечти. Други са се вледенили след загубата на всичко онова, което са обичали, защото в неговата вселена любовта е наказание.

Но Ехо усещаше живота в нея да се разпалва с всеки миг от времето – ражда се отново и отново сам от себе си. Всеки един разпалващ следващия.

Раждаше се за да бъде светлина – онази, която възраждаше самата нея за да бъде част от живота – нейният личен миг.

Безкрайност, необятност, неповторимост.

Край нея миговете горяха и се прераждаха – с лекота отблъснаха онази ледена стена, която ги закриваше.

Погледна небето - тъмнината се разлюля и няколко звезди разиграха светлините си над все още притискащата до сърцето си събрани прашинки време Ехо.

Сърцето ѝ гореше – много по-силно от когато и да е било някога.

- Знаеш ли колко от тях имам в ръката си?

- Не – отвърна ѝ ангела от сенките.

Тя разтвори длан и ги остави да отлетят.

Всички грееха от щастието, че са част от красотата на всяка нова възможност от сътворението, което създаваха миг след миг.

- Точно 1001 мига от вечността...