Това бях нашите моменти. Нашата традиция. Да пътуваме. И не просто обикновена промяна от точка А до точка Б, а конкретния преход с влак. Изминавахме дългите 12 часа и не усещахме. За нас бе просто поредната ни вечер заедно, но с различно място. Ти търсеше моят уют, дори на това негостоприемно място.  Храната ни увиваше в салфетки. И питаше все кога ще огладнея. Чакаше ме. Не мигваше без да съм заситила стомаха си. И това не беше всичко. В тази малка, компактна чанта побираше и по нещо връхно, защото знаеше колко студено става тук през нощта. Беше го предвидила, както правиш с всичко. Предвиждаш, съобразяваш, правиш нужното, за да се чувствам добре.  Не можеш да видиш какво ще бъде времето във влака, но ти много добре знаеше, аз как бих се почувствала във всяко едно време(всеки един момент). И да. Винаги ще свързвам този път с теб. Всички ме мислят за луда - да бия тези 12 часа с препълнения и страшно неудобен влак. Но аз нямах тези проблеми. За мен той бе пълен с твоето присъствие. И винаги ще бъде така. Не по-малко, не повече. Перфектните 12 часа. Напълно достатъчни да се размечтавам, да си спомням и да се пренасям в нашите моменти тук. Даже нямам търпение да вляза в купето и да търся две места. Да се боря за тях. Едното е за теб - до прозореца, проветриво, но не прекалено, че да става течение. След това моето беше лесно. Без значение къде - стига да е до теб, бабо.