1

  Някой настоятелно блъскаше по вратата, явно много държеше да влезе. Лаврентий стана от леглото си  и изтича до прозореца, за да види кой е неканеният гост. Отвън, на улицата, стояха двама войници. Лъскавите им ризници отразяваха немощната лунна светлина. Лаврентий се напрегна, сърцето му плавно ускори ритъма си. Разбираше, че здравата е закъсал. Войниците бяха дошли за него в този нечестив час. Треперещите му крака неохотно го отведоха до вратата.

  – Още дълго ли ще трябва да чакаме? – попита единият от войниците.

  – Бях заспал – отвърна Лаврентий, докато отваряше врата.

  – Ти ли си лечителят? – попита другият.

  – Да.

  – Тръгвай с нас!

  – Защо?

  – Дукът така заповяда. Бързо!

  Час и половина по-късно тримата мъже минаха през украсените с ковани орнаменти врати на крепостта. Лаврентий не протестира, когато онези двамата го опряха на стената и грубо го претърсиха. Не протестира и когато го поведоха по едно каменно стълбище. Не след дълго стигнаха до просторно помещение с висок таван. Там чакаше висок, слаб мъж, наближаващ петдесетте – дукът. Крачеше нервно напред – назад, забил поглед в пода, дори не си направи труда да погледне Лаврентий.

  – Казаха ми, че си лечител – подхвърли сухо дукът и се намръщи.

  – Да, Ваше Превъзходителство.

  – Опитен ли си?

  – Аз съм просто един обикновен човек…

  – Млъквай! Искам да излекуваш дъщеря ми!

  Лаврентий запримига изненадано.

  – Ще ти предоставя подслон и храна. Утре ще я прегледаш. А сега отивай да спиш!

  – Да, Ваше Превъзходителство.

  Двама стражари съпроводиха Лаврентий до стаята му, където той успя  някак си да се унесе в неспокоен сън.

***

  Принцесата лежеше на леглото си, подпряна на купчинка възглавници; бледото й лице изглеждаше унило.  Носеше красива синя рокля, навлечена сякаш набързо. Големите й теменужени очи се спряха за момент върху Лаврентий, после бавно се разфокусираха.

  – Баща ви иска от мен да … – подхвана Лаврентий.

  – Знам. Ти си новият. Как се казваш?

  – Лаврентий.

  – Аз съм Елоиз – каза тя и се усмихна плахо.

  Принцесата бе красиво, дребничко създание с дълга, тъмноруса коса. Изглеждаше на не повече от двайсет години, макар че сенките под очите й я правеха да изглежда по–стара.

  – Ваше Превъзходителство, бихте ли ми казали какви оплаквания имате?

  – Наричай ме „Елоиз”, моля! – каза тя с вежлив, но твърд глас.

  Лаврентий кимна и търпеливо зачака отговора. Елоиз въздъхна отегчено, след което придърпа роклята си нагоре, показвайки босите си стъпала. Лаврентий присви очи, чудеше се какъв е проблемът.

  – Не, не, там по– горе е – каза принцесата, сочейки лявото си коляно.

  Лаврентий се приближи и хвърли към нея очаквателен поглед.       

  – Наистина ли ще трябва да … – Гласът й заглъхна, а по бузите й избиха червени петна.  

  – Покажете ми, моля.

  С трепереща ръка тя придърпа роклята си още по–нагоре. Левият й крак бе извит навътре по начин, който изобщо не изглеждаше естествен, а отстрани на прасеца се мъдреше грозна подутина. Нараняването като че ли бе оказало влияние и върху мъничкото й стъпало,  което бе леко извито и някак безжизнено опуснато.

  – Какво е причинило това Ваше… Елоиз?

  – Любимия ми кон. Ритна ме, докато чешех гривата му.

  – Кога стана това?

  – Преди три месеца.

  – Може ли да поговоря с човека, който ви е лекувал?

  – Не, опасявам се, че не.

  – Защо?

  – Главата му вече не е на раменете – отвърна тя и пребледня.

  Лаврентий внезапно почувства стягане в гърлото, но успя да запази спокойствие.

  – Разбирам – измърмори той.

  – Не аз заповядах това. Баща ми се разгневи и…

  – Разбирам. Нека се концентрираме върху проблема. Кракът ви е бил счупен, знаете ли това?

  – Ъ–хъ.

  – Какво направи онзи лечител?

  – Постави крака ми в шина.

  – Костите не са наместени както трябва.

  – Знам, че нещо не е наред с крака ми. Гледката е грозна… освен това не мога да ходя нормално, но той направи всичко по силите си, за да ми помогне. Не го виня за нищо, горкия човечец!

  – Значи можете да стъпване на този крак?

  – Да, но боли много.

  Лаврентий се протегна и внимателно плъзна длан под прасеца й, докато оглеждаше деформацията. Елоиз изпъшка и ококори изненадано очи. Раменете й се разтресоха в неволно потръпване.   

  – Моля ви, не ме докосвайте така – каза с умолителен глас тя.                

  Лечителят се извини и бавно отдръпна ръката си.

  – Просто се опитвам да ви помогна, Елоиз – рече плахо той.

  Тя кимна и го погледна замислено.

  – Пила съм какви ли не лекарства, полза никаква. Саката съм, Лаврентий, но това вече не ме тревожи особено. Приех фактите.

  – Мога да излекувам крака ви.

  Принцесата се изсмя насила и махна презрително с ръка.

  – Наистина мога…

  – Ако се провалиш, главата ти няма да остане прикрепена към раменете за дълго. Баща ми има лош нрав. А вината ще е моя. Само като си представя…  

  – Искам да опитам!

  Елоиз помълча известно време, после си пое дълбоко въздух и изсумтя.

  – Какво смяташ да направиш?

  – Ще се наложи да счупя крака ви отново.

  Лицето й моментално загуби цвят; Лаврентий си помисли, че тя ще припадне.

  – Не, не, не! – закрещя тя и вдигна ръце, сякаш за да се предпази от нещо.

  – Много съжалявам, принцесо.

  Елоиз се надигна и протегна ръка към задната табла на леглото, опитвайки се да достигне подпрения там бастун. Хвана го и го дръпна нервно към себе си. После нахлузи островърхите си пантофки, като изпита сериозни затруднения с лявата, и се изправи. Олюля се, но успя да запази равновесие. Изгледа гневно Лаврентий, след което закуцука към вратата с уродливата походка на инвалид. Лечителят нямаше как да не забележи, че левият й крак е по–къс и тя почти не може да разчита на него. Всъщност само пръстите й достигаха до пода, като крепящата се на тях пантофка се тътрузеше, а нестабилният й глезен се клатушкаше несигурно при всяка крачка.  

  – Не ме гледай така! – изписка фалцетно тя.  

  – Доверете ми се, Елоиз!

2

  Елоиз се взираше в дървеното приспособление, прикрепено към левия й крак. То притискаше здраво глезена и коляното й, и не позволяваше никакво движение. Синята рокля бе издърпана до бедрата й, като диплите й бяха старателно нагънати. На лицето на младата принцеса бе изписан шок, когато прошепна:

  – А сега какво?

  – Изпийте това – каза Лаврентий и й подаде чаша, съдържаща някаква тъмна течност.

  – Какво е?

  – Ще ви помогне да се справите с болката.

  Тя пое чашата и изгледа притеснено Лаврентий. Подуши течността, след което предпазливо отпи от нея.

  Очите на лечителя, който сякаш се опитваше да се настрои за работа, се стрелнаха към сакатия й крак. Направи му впечатление, че бедрата на височайшата особа са изящни и стройни.

  Принцесата изпи лекарството и подръпна нервно запретнатата си рокля. Фактът, че краката й са оголени, я караше да се чувства изключително неловко. Копнееше да се покрие.

  Десет минути по–късно Елоиз се одряма. Притвори очи и се отпусна на лакти.

  – Легнете по гръб, моля – подкани я Лаврентий.

  Миглите й изпърхаха, устните й трепереха неконтролируемо.

  – Не ме наранявай, моля те – измънка тя и се отпусна на леглото.

  – Вече говорихме за това, Елоиз. Друга възможност няма.

  Тя въздъхна, потрепери и се остави в ръцете на съдбата. Лаврентий завърза китките й за стълбовете на леглото, после взе дървения чук. Прицели се в грозната издутина.

  Кракът на принцесата се строши с гаден пукот.

  Лаврентий захвърли чука настрани и се огледа нервно, чувстваше се засрамен и разтревожен. Елоиз зяпна като риба, теменужените й очи се кокореха гротескно. Вдиша рязко глътка въздух и нададе пронизителен, изпълнен с болка писък. Изви гръб, стискайки дланите си в юмруци.

  – Спокойно, спокойно, Елоиз! Най–лошото мина, скъпа принцесо! Само моля те не викай! Ще те чуят и…

  Вратата се отвори и в помещението влетя страж, който веднага посегна да извади меча си от ножницата.

  – Тя е добре. Остави ни сами! – каза с твърд глас Лаврентий.

  Стражът се вторачи в принцесата, която се гърчеше на леглото. Поколеба се.

  – Какво? – измънка мъжът и се изчерви при вида на оголените крака на господарката си. Изглеждаше потресен до дъното на душата си.

  – Излез! Веднага! – изкрещя Лаврентий.

  Стражът се завъртя на токовете си и излезе без да обели и дума.  Елоиз бе проточила врат и се опитваше да види какво се е случило с крака й.

  – Елоиз, знам, че боли, но моля те не мърдай. Всичко… всичко като че ли е наред. Просто опитай да се отпуснеш!

  Тя отметна главата си назад и заби празния си поглед в тавана. По бузите й се търкаляха сълзи, завързаните й за стълбовете на леглото ръце се извиваха в конвулсии. Само изскимтя жално, когато Лаврентий отстрани дървеното приспособление.

  Лечителят се наведе за да огледа пораженията, които собственоръчно бе причинил. По бузите му изби нездрава червенина. Пищялът й се бе огънал гадно навътре, а финото й стъпало се бе обърнало в противоположната посока, настрани. Пръстите на крака й се бяха изпънали неестествено нагоре, сгърчени сякаш в спазъм.

  – Можеш ли да си размърдаш пръстите? – попита Лаврентий, докато се чешеше замислено по челото.

  – Пръстите ми? – каза тя и погледът й се проясни за момент.

  – Да, трябва да определя какво…

  Тя кимна и размърда пръстите на здравия си крак, тези на счупения останаха неподвижни.

  – Какво чувстваш? – попита той и преглътна нервно.

  – Кракът ме боли, и е някак скован. – След кратък размисъл добави: – Нещата не вървят по план, а? – Устните й се изкривиха в саркастична усмивка.

  Лаврентий не отговори. Плъзна пръсти по прасеца й, опитвайки се да прецени в каква позиция са счупените кости. Тя засмука въздух през стиснатите си зъби, а кокалчетата на ръцете й побеляха от стискане.

  – Смело момиче си ти, Елоиз. – Той стисна в шепата си малката й розовееща пета и потърка основата на пръстите й. кожата й бе мека и гладка, като на бебе.

  Елоиз сбърчи вежди, усещайки, че нещо се пече.

  – Лаврентий, какво правиш?

  Той стисна здраво стъпалото й и дръпна рязко, с всичка сила. Счупените кости запукаха, търкайки се една в друга. Елоиз забели очи, после нададе серия от вопли. Лаврентий завъртя стъпалото й и отново дръпна. Отново се чу гадно пукане. Елоиз се гърчеше, така сякаш я деряха жива. Малко по–късно обаче тялото й се отпусна, а главата й клюмна на една страна.

  Лаврентий се зачуди какво да прави, а когато се извърна, видя, че дукът стои на вратата. В ръката му имаше меч.