Разказът ми не претендира за художествена стойност, написан е основно с развлекателна цел, но бих се зарадвала много, ако ви хареса. С него поздравявам всички потребители тук с наближаващия Св.Валентин и и им пожелавам, независимо кой от двата алтернативни празника ще празнуват на 14-ти (а може би и двата:)), любовта да превръща всеки ваш делник в празник!
 
14.02.
   Показалецът на календара сякаш с тържествена демонстративност бележеше "14.02." и в офиса, по улиците, на витрините безцеремонно и, уви, необратимо в продължение на цели 24 часа, бе установен дикататът на розово-червена безвкусица.Тя се материализираше в балони, сърчица, мечета и какви ли не още причудливо-глуповати изделия на светивалентинската индустрия -хартиени, гумени, пластмасови, плюшени. От 2-3 години насам на този ден изпитвах към Стилиян - колега далтонист, по-скоро лека завист, вместо съжаление. Вървях към вкъщи и, разминавайки се с прегърнатите двойки, имах натрапчивото чувство, че дори дъхът им, разтварящ се в лилаво-синкавия привечерен мрак, рано или късно ще придобие розов оттенък.
   Беше ми неприятно да ставам свидетел как на тази дата възрастните се вдетиняват, а тийнейджърите изпадат във философско-лирично състояние, вследствие на което дори съумяват да сътворят свестни поеми; работя в редакцията на списание и броят на стойностните любовни стихове в предвалентинския период нарасва обратнопропорционално на дните, делящи ни от "заветния" 14-ти.
   Гледах ръцете, сантиментално притиснали червени рози до гърдите и мислиех, че много повече би ме трогнала една-единствена роза, подарена кой да е друг ден от годината - ей така, без специален повод, отколкото цял букет рози на Свети Валентин. По пътя ме пресрещна журналистка с въпроса: "Какво още бихме могли да сторим, за да направим празника неповторим?". "Да установим с указ преференциалното излъчване на радио "Романтика" на територията на цялата страна" - отговорих троснато и подминах, мислейки си неколегиално колко досадни могат да бъдат журналистите понякога - в онзи момент в яда си игнорирах факта, че и аз самата принадлежа към медийната гилдия. Унесена в такива размишления, неусетно се озовах пред вратата на апартамента си и механично, полусъзнателно, извърших всички онези действия, съпътстващи ритуала на завръщането, като превъртането на ключа от вътрешната страна и т.н., и т.н... Запътих се към всекидневната, но не можах да прекрача прага, пръстите ми не можаха да се отлепят от бравата - цялата стая беше обляна от мека, приглушена светлина, струяща от свещи в изящни сребърни свещници, поставени до прозорците, върху масата, по полиците на махагоновия скрин и мраморния плот на камината. Камината?! Тя беше запалена, едва сега си дадох сметка, че вместо обичайният студ, разсейващ се дълго след включването на отоплителните уреди, сега лъхаше и изтичаше в коридора вълна затоплен въздух. Не помня откога не бях палила камината; не помня откога не бях виждала върху фината копринена покривка на масата два крехки кристални бокала с искрящо в тях червено вино, каквито забелязвах в момента, докато изуменият ми поглед бавно обхождаше стаята. Отблясъците на златистите пламъци в камината трептяха и се топяха по стените, светлосенките се преплитаха, стремглаво събираха и раздалечаваха в опияняващото си танго. Върху дивана пък беше разпръснато нещо червено. Вгледах се. Нещото бяха листенца от рози?!
   Преди обърканото ми съзнание да бе успяло да оформи идея - зародиш на опит за обяснение на случващото се, чух мъжки глас зад гърба си: "Добър вечер, Анна!". Понечих да се обърна, но мъжът ме възпря, заповяда ми да не поглеждам назад. Продължи със спокоен, но властен тон, обяснявайки ми, че няма да ме нарани по никакъв начин, че не е дошъл да ми стори зло, а иска да ми подари нещо, нещо "различно и вълшебно", каквото съм заслужавала и от каквото съм се нуждаела. Можело да се нарече и "романтична изненада" в унисон с датата. Изсмях се нервно. Исках да възразя, направих опит да се съпротивлявам на непознатия, нахлул в дома ми... Всъщност от къде, как и защо се появи? Попитах го, за да спечеля време; отговорът бе, че "няма значение", съпротивата ми пък бе лесно сломена, без той да бъде груб или да ми причини болка. Продължи да ме убеждава. Предлагаше "нещо като нестандартна игра", в която той, подобно художник, ще нахвърли щрихи върху въображението и паметта ми; нещо като "особен вариант на асоциации". Без интимност. Без принуда. Без какъвто и да е риск за мен. За пръв и последен път. И досега се питам как и защо се съгласих. Помня само, че се чувствах като хипнотизирана - от странните думи на мъжа, от тайнственото му присъствие, от особената атмосфера. Минута - две се бях колебала между това да го блъсна и пробвам да избягам или привидно да се съглася и след малко да набера полицията. Вместо това, най-изненадващо и за себе си, се чух да казвам: "Добре". Дали в мен се пробуди отдавнашният, авантюристичен младежки дух? Дали се опитах да избягам от отегчението си напоследък? Дали рухнах пред признание пред себе си, което толкова дълго и мъчително потисках? Нима хората не вършат понякога рисковани, наивни неща, понятни и оправдани, и то само донякъде, единствено за тях самите?
   Изведнъж се бях доверила на непознатия, почувствах го някак близък и доброжелателен и се оставих на волята му.
   Тъмна превръзка върху очите ми. Не напълно непрозрачна - едва доловими силуети. Чаша вино с дъх на канела. Покана за танц. "Are you lonesome tonight" на Елвис, "Hello" на Л. Ричи, "Wonderful tonight" на Клептън... Пробудени спомени за забравени трепети и нежни думи. Горещ дъх върху шията ми. Мимолетно докосване на меката кожа на бузите. Плътно обгръщащи ме, притеглящи силни ръце. Постепенно и неминуемо приближаване един към друг в магнетичния ритъм на танца. Сякаш изпаднах в друго измерение. Сякаш времето спря, за да погледа.
   Помоли да свали блузата ми. Само нея. Съгласих се.
   Масло от лавандула. Масажиращи длани. От трапчинката в основата на шията, през ключиците, раменете, до долната част на гърба. И обратно. Пръсти, пробягващи по кожата като порив на топъл бриз. Плъзгащи се бавно. Милващи - само за секунда. Пулсиращи. В такт с моя пулс. И парченца натурален шоколад, поднесени към устните ми.
   . . .
   Все едно абсорбира утаената в мен умора, напрежението, досадата от ежедневието и те се отцедиха през пръстите му. Когато приключи с масажа, донесе одеало и ме зави. Приклекна на пода до дивана, взе ръката ми в своята и доближи устни до ухото ми - така, че отвреме - навреме усещах допира им. Зашепна нещо. Дали бе приказка? Или някакъв негов спомен? Вслушвах се повече не в самите думи, а в дълбокия, мелодичен тембър. Клепките ми натежаваха, усещах тялото си съвсем леко и отпуснато. С последните проблясъци на заспиващото си съзнание долових, че угаси свещите една по една. Целуна ме. Махна превръзката от очите ми. Тръгваше ли? Исках да му благодаря, да му кажа много неща, да го питам още повече, но толкова, толкова ми се спеше и...
  . . .
   Бледата светлина на утрото заливаше сякаш на приливи всекидневната. Едва събудена, изследващият ми поглед се втурна върху пространството наоколо. Нищо?! В камината дори нямаше пепел. Отметнах рязко одеалото и разгледах стаята педя по педя. Нито следа. Нито намек за чуждо присъствие. Всичко на обичайното си място. Климатикът, както всяка сутрин, включен. Вратата -заключена. Не можех да повярвам. Нима просто бях заспала на канапето, гледайки телевизия, сгушена в одеалото, както много други пъти? Какво беше вчерашната случка? Сън? Бълнуване? Защитна реакция на психиката ми? А вчера мислех, че е може би някой връстник, някой съученик - ексцентрик, който на скорошната среща на випуска бе обърнал повече от необходимото внимание на факта, че съм сама, без кавалер (разбирай - съпруг). Нищо, че гласът му не ми звучеше познато. Може би някой познат, наясно с датата на приближаващия ми 30-ти рожден ден? Ужасният 30-ти рожден ден на една неомъжена и, по-лошото, дори необвързана жена. Сякаш бях навършила 30 още преди 2-3 години. Може би своеобразен подарък, който да ми подскаже нещо? И може би разбрах какво? Или редовен читател, доловил от статиите и двата разказа, които си бях позволила да публикувам напоследък, скептицизма и сарказма към любовта, присъщи на всички самотни хора? Може би по силата на непредвидимите човешки прищевки и читателска симпатия ме бе издирил и организирал всичко?
  Сега, изправена пред логиката на очевидното, отхвърлих догадките на фантастичното. Явно мъжът бе креация на въображението ми. Разбира се, че бе така, за бога! Опитах се да се надсмея над собствената си вчерашна глупост. Неохотно. И пак неохотната мисъл, че случилото се предната вечер бе неуловимо и ефирно като мираж. И измамно като него. А имаше ли значение? Винаги съм била трезвомислеща. Важното беше, че тази сутрин беше по-различна. Очарователно различна. Май аз бях по-различна. Хвърлих поглед към календара. Събота. Най-сетне да приема отлежалата вече, настоятелна оферта на колежките да посетим новооткрития шикозен нощен клуб? Или да изровя от чантата си онзи номер, придружен с безсрочна покана за вечеря? Усмихнах се, без да знам на какво точно. Или знаех? Босите ми стъпала изстиваха върху паркета. Върнах се при дивана и се протегнах да взема пантофите си изпод него. Докоснах и нещо друго освен мъхнатата тъкан. Първоначално не можах да идентифицирам какво точно. Опипах отново, намерих го и го вдигнах. Държах крехко, все още неувяхнало, кърваво червено листенце от роза, което сякаш искреше между белотата на пръстите ми.