16:43...почти изниза се и днешният ден, без да знам къде си...как си...дали ти липсвам..Слънцето уморено оттегля се към хоризонта, където ще причака да настъпи залеза. Дори слънцето знае какво го очаква...ала не и аз. Лъчите му гальовно преминават през покривите, короните на високо стърчащите дървета и отразяват се в стъклата на многаетажните блокове, спирайки се на някой прозорец, отвъд който се крие една съвсем различна история. Някъде бях чела, че по света съществуват колкото хора, толкова и различни истории...различни животи, различни обрати, различни страдания, различни съдби. 16:51...лъчите вече се отдръпнаха от моя прозорец, ала съседния все още го огряват, сигурна съм. Страхувам се...от утре, от нощта, която отново ще ме погълне, възползвайки се от уязвимостта ми, че сама съм. Колко пъти човек трябва да премине през едно и също, за да се примири? Ами за да свикне? Не знам коя поредна нощ на път съм да заспя без теб...ала още се побърквам. Страхувам се...признах си. Не знам какво ще донесе за мен утрото дългоочаквано. Дали ще ме дари със слънце...или купести облаци, изсипващи сълзите си върху света. Страхувам се...защото копнея да науча дали ти липсвам. Отговорът на единствения въпрос, който ме плаши до полуда. Ами ако...ако не чувстваш липсата ми? Ще искам ли да узная отговора? Ще го понеса ли, наистина, както се залъгвам през последните дни....знаеш ли..всъщност знаеш...обожавам да се правя на силна..дори пред себе си. Слабостта е сила, която даваш в ръцете на другите...сила, с която могат да те смачкат. 17:03..голяма глупачка съм....Изпрах всичките ти дрехи, дори и пижамите, за да може щом се върнеш да са чисти. Сега обикалям като луда пустия апартамент и търся нещо твое, по което да заровя лице, за да усетя аромата ти. Ако ме чуеш, ще си помислиш че съм луда. Още нещо искам да призная...взех назаем суичъра ти и нощем спа с него...само дето изминаха достатъчно нощи, за да изчезне твоят аромат и да го замести моя. Да спра ли да вярвам...да спра ли да се надявам, че ще се върнеш? Ядосвам се на самата себе си заради факта, че посмявам да си го помисля...17:09...слънцето отдавна се оттегли далеч дори от съседните прозорци...не остава много до спускането на мрака. Тогава какво ще правя? Душата ми крещи да се заровя под юргана и да спа с дни....ала умът ми знае, че няма да издържи на подобно изтезание. Не мога да го изключа, нямам право да му забраня да мисли....той трябва да намери решение, трябва да намери изход...да състави план А и Б, ако се наложи дори и В...защото ако не се върнеш...ще трябва да се бори с разбитата ми душа и изнурено тяло...ако не се върнеш, ще трябва да ме вдигне на крака, за да продължа напред...а без план...ще се изгубим в опустошението на липсата ти.
© Периян Байрамова Все права защищены