Зад стъклото околността изглеждаше толкова пуста и далечна от мен. Всичко бе затихнало в нощта и снегът се сипеше на парцали, извивайки се в ритъма на вятъра.      Влакът отново бе спрял за около час насред полето, заради лошото време и студът вече започваше да се прокрадва в купето, където седях само аз.

Мразех самотата, тогава най-силно усещах тъгата надигнала безмилостно вик в гърдите ми. Телефонът ми нямаше обхват тук и съответно не можех да се обадя, за да поговоря с някого, в някакъв отчаян опит да убия тази отвратителна тишина. Опитвах се с всички възможни сили да се съсредоточа върху книгата, която четях, но не се почувствах по-добре, дори китарата не успя да ме успокои, изпод пръстите ми излизаше само тъжна и меланхолична музика, която утежняваше още повече положението. Нямаше начин просто да откъсна мислите си от наскоро изминалите дни, в които като че ли времето бе спряло само за мен и никой друг.

Много добре знаех какво ме очакваше след още няколко спирки и сърцето ми забиваше лудо, а главата ми се пълнеше със спомени при мисълта за него. Три години  не бях се вглеждала в топлите му черни очи и не бях чувала кадифения му момчешки глас. Колко ли се бе променил?

През всичкото това време ние си разменяхме съобщения и писма... но никой от нас не посмя да вдигне слушалката на телефона и да се обади, сякаш се страхувахме да разберем колко много време е изминало и колко много промени са настъпили в нас. Отказахме дори да си разменим снимките, предпочитахме да запазим в тайна лицата си и когато се срещнем след години, да разберем до колко се е запазила връзката помежду ни.

Преди седмица разбрах, че родителите ми желаят да замина за чужбина и да продължа да уча там... Болката в гърдите ми се увеличи, когато чух категоричното им решение. Сякаш хиляди остриета се забиха в мен. Ясно осъзнах, че напускам мястото, където бях живяла петнадесет години и където се събираха всичките ми спомени. Града, в който трябваше да оставя миналото, приятелите и спомените, събрани с моята детска любов.

Влакът потегли. Движеше се бавно и времето минаваше с мудни стъпки.

Желаех с цялото си сърце да го зърна за последен път, исках отново да видя топлата му усмивка и черните очи, които винаги се смееха, да чуя променения му глас, който навярно ща надигне в мен заспалото малко момиче.

Той сигурно ме чакаше на гарата, така ми обеща, но вече закъснявах с два часа и тридесет минути. Сърцето ми се сви от болка при мисълта, че няма да успея да го видя и трябваше да си остана само със спомена от миналото.

Влакът минаваше край морето и ясно видях глава, затаила се във водите му. Бе черно и вълните се блъскат в скалите, надигайки ожесточени крясъци... Снегът продължаваше да се сипе от тъмното небе и закриваше хоризонта. Бе толкова бял и нежен...

Машината спря и аз отворих стреснато очи, оглеждайки се - трябваше да сляза на следващата спирка. Затреперих и усетих как вълнението и страхът взимат превес над мен. Потеглихме, а аз вече стоях до вратата, за да изляза по най-бързия начин от проклетия влак, но в мен се занадига съмнението. Дали имах в действителност достатъчно смелост, за да се изправя очи в очи с него?!

Докато бях потънала в колебливите си мисли, вратата пред мен се отвори и почувствах прегръдката на студената нощ. Онемях, замръзнах, все пак нямах смелост да направя дори и крачка...

Една ръка ме измъкна от бездната и груб мъжки глас попита:

-          Госпожице, ще слизате ли?

Не можех да отговоря, но и не останах на мястото си, той просто ме избута навън, а врата се затвори и влакът потегли.

Огледах се, гарата беше празна, дори мъжът от преди малко вече бе изчезнал. Забелязах само едно момче да стои на няколко метра от мен. Беше висок и строен, но не можех да видя лицето му, което бе закрито изцяло с качулка.

Изтръпнах и бавно се приближих до него, но тогава той ме погледна и аз замръзнах на място. Не беше Дейв, а друго синеоко и русокосо момче, което се приближи до мен с широка усмивка на лицето.

-          Как се казваш? - попита ме той преди да направя и крачка, за да се оттегля.

-          Рамин - отвърнах спокойно, но добавих лека нотка на студенина.

-          Значи ти си приятелката на Дейв, нали?

Замълчах за секунда, но бързо поклатих утвърдително глава и той, без да каже нищо, ме хвана за ръката и поведе в неизвестна за мен посока. Не знам защо, но го последвах, без да се съпротивлявам.

Стигнахме до някакъв паркинг и се качихме в черния голф, който бе единствената кола, останала там. Зачудих се какво става и реших да започна с въпросите, но младежът ме изпревари:

-          Аз съм Колин, приятел на Дейв! Приятно ми е!

-          Приятно ми е! - усмихнах се едва аз.

-          Той те чака доста време и полудя от притеснение, но трябваше да отиде на един концерт и нямаше начин да стои повече на гарата, колкото и да му се искаше... - заобяснява Колин и аз изслушах разказа му мълчаливо.

Не мина много време и спряхме пред вратите на голям хотел, където непрестанно влизаха и излизаха млади двойки, които весело се смееха, сякаш студът по никакъв начин не можеше да помрачи ведрото им настроение. Последвах Колин през голямото фоайе на сградата и след това слязохме по някакви стълби, които бяха слабо осветени от синкави лампи. До мен достигна музика, ясно разбрах, че е на живо и с всяка крачка ставаше по-силна.

Изведнъж той спря и се обърна към мен, отново с ведра усмивка на лице:

-          Дай си якето и чантата! Ще ги занеса в гримьорната - грабна той нещата от ръцете ми и отвори вратата, натиквайки ме вътре, след което се надвика с музиката. - След малко идвам! Ти се забавлявай!

Нямах време нито да възразя, нито да му кажа да не ме зарязва така, толкова бързо изчезна от погледа ми, че не успях да осъзная навреме какво се случи.

            Огледах се внимателно, мястото бе голямо и осветено отново от синкава светлина. Имаше много хора и всички се бяха скупчили около сцената, танцувайки в ритъма на музиката. Групата, която свиреше, бе наистина добра и аз бавно си проправих път към тях, за да ги видя.

            Имаше двама китаристи, които размахваха дългите си коси нагоре-надолу, заедно с барабаниста, а вокалистът огласяше цялата дискотека със страхотния си глас. Когато песента свърши, на сцената останаха само той и Колин... да, същият - излезе там и завъртя палките в ръцете си, сядайки зад барабаните, а другото момче взе една черна китара в ръце и се настани на висок стол. Публиката бе затаила дъх и чакаше с нетърпение да започнат... Не чакаха дълго. Под изкусните им ръце мелодията се изви над всички и нежно ги прегърна. Плътният му глас перфектно се съчета с музиката и аз онемях. Баладата бе сякаш само за мен и за момент се почувствах като че ли около мен нямаше никой и аз бях сама в тази тъмна зала.

Макар и унесена в мечти, бързо се свестих, щом една ръка хвана моята и ме задърпа незнайно накъде. Опитах се да се освободя, но без успех. Отново се оставих да бъда водена от непознат и внезапно се озовах в силно осветен коридор, където почти не се чуваше музиката.

-          Кой си ти? - попитах аз, докато се опитвах да свикна със силната светлина.

-          Никалас - отвърна топло той.

Погледнах го въпросително, след като очите ми се оправиха, беше един от китаристите.

-          Аз съм приятел на Дейв! - допълни той след като схвана, че името му не ми говори нищо.

-          Аха, а той къде е? - чудесно, още един приятел се появи, но къде беше самият той, трябваше да разбера.

-          Ще дойде след малко... Радвам се, че ти си Рамин!- отдъхна си той и веднага впери поглед в китарата на гърба ми.- Може ли да я видя?

-          Да. - усмихнах се и му я подадох.

-          Уау! - извика Ник и аз подскочих от изненада. - Страхотна е! От къде я имаш?

-          От чичо ми. - отвърнах, без да обръщам внимание на вълнението в гласа му.

-          Направена е през 1973 година?! - ококори се още повече той, щом прочете гравираната дата. - Доста е стара и много добре направена! Уау!

-          Изсвири нещо, ако искаш. - предложих му аз, предполагайки каква ще е реакцията му.

-          Наистина ли може?

-          Да!

-          Какво?

-          Нямам никаква представа! - отвърнах, но в главата ми изникна една балада от детството ми, която често пеех на Дейв, щом ме накараше. Затананиках мелодията...

-          Знам я! Може ли обаче да пееш? - ухили се невинно той и аз се съгласих. Имах нужда да излея душата си в някоя песен и тази беше идеална за целта. Тя винаги ми действаше успокоително.

Поех си въздух и запях... Гласът ми огласи целия коридор и съвсем заглуши музиката отвън. Ник се присъедини към мен след малка пауза, сякаш за да се съвземе от изненадата. Имах хубав глас, знаех това, но рядко си позволявах да пея пред публика. Той беше много добър с китарата и почти веднага постигнахме идеален синхрон, който бе удоволствие за ухото.

-          Уау, пееш страхотно! - възкликна той, след като изсвири и последната нота, но аз нямах възможност да му благодаря, защото коридорът се огласи от ръкопляскането и свирканията на група момчета, които не бях забелязала до сега.

-          Йо! - ухили се Колин, който стоеше най-отпред. - Виждам, че се забавлявате!

-          Да, и то много! - разсмя се Ник и гушна китарата както малко дете - плюшената си играчка, когато искат да  му я вземат.

-          Страхотна си! - възкликна въодушевено едно от момчетата, което бе другият китарист от групата.

-          Мерси!

С тях имаше още три момчета. Единият беше барабанистът, а другия не го познавах изобщо. Третото момче, което бе по-високо от останалите, пристъпи напред и свали качулката от главата си... Изтръпнах, момчето пред мен бе вокалистът на бандата, но сега изглеждаше коренно различно на силната светлина. Черната му коса бе разрошена, а две черни като нощта очи се срещнаха с моите и аз усетих как сълзите се надигнаха и бавно се стекоха по лицето ми.

   -     Рами! - прошепна нежно той и се доближи до мен. Силните му ръце ме притиснаха към него и аз го прегърнах с всичка сила, заравяйки лице в суичера му.

            Познах го, макар и променен, аз го познах! Вече не бе момченцето, с което тичах край брега на реката, сега бе като принц от приказките, от моята приказка. Застанахме един срещу друг и не можехме да кажем нищо друго, освен по едно „Здрасти!”. Макар да бяха минали три години от раздялата ни, не можехме да обелим и дума, добре че поне момчетата бяха около нас, та разчупиха леда и разговорите потръгнаха.

            Седнахме в някакво кафене, за да хапнем нещо, отдавайки се на смешни спомени и вицове. Не ме оставиха и за секунда, без да се смея като луда, чак коремът ме заболя.

            След като всички се прибраха, с Дейв се качихме в някакво такси и отидохме в апартамента му. Врата се отвори безшумно и ние се озовахме в малко антре, където прибрахме нещата си в гардедобче с голямо огледало. Настанихме се на дивана и се унесохме в разговори. Беше наистина приятно да говорим с часове и да се смеем. Той определено се бе променил много, гласът му бе по-плътен и онзи кадифен отенък от преди сега се усещаше по-ясно и отчетливо. Очите му не излъчваха вече онази детска наивност, която блестеше преди в тях. Прегръдките му бяха по-силни и сигурността, която изпитвах в ръцете му, бе по-голяма.

-          Донесох то нещо! - Усмихнах се аз и изтичах за чантата си.

Той гледаше с голям интерес движенията ми. Извадих два плика и му ги подадох.

-          Запомнила си! - възкликна той щом измъкна един червен плетен шал от единия плик.

Да, разбира се, че помнех обещанието, което му дадох в деня на нашата раздяла преди три години. Той поиска да му дам нещо за спомен, но в този момент нямах нищо в себе си и му обещах, че следващия път, когато се срещнем, ще му подаря един изплетен от мен шал и стихотворение само за него.

-          Прекрасен е! - възкликна Дейв и ме прегърна, а аз само се усмихвах, радвайки се на сладкото му лице.

Извадих едно синьо листче от джоба си и му го подадох, а той зачете написаното на глас.

-          Благодаря! - меките му устни се прилепиха към моите...

На сутринта се събудих отново в неговите прегръдки. Спящото му лице бе като на ангел, почувствах се истински щастлива... Веднага, с голямо усилие и неудоволетворение, се измъкнах изпод топлите завивки и навлякох дънките си и една риза. След посещение на банята, се отправих към кухнята и се заех с приготвянето на закуска.

-          Добро утро! - топлият му глас ме помилва като нежен пролетен ветрец и аз се усмихнах още по-широко.

-          Добро утро!

-          Мирише на нещо вкусно! Какво има за закуска? - заоглежда се той и, щом видя бухтите върху масата, ме дари със сладка целувка.

Докато се хранехме, Дейв ми съобщи, че ще излезем на разходка из града, но, както винаги, не ми каза къде точно и аз го помолих да отидем първо до плажа и след това да ме води, където пожелае.

            Той уви около врата си шала, който му подарих. Дрехите му бяха черни, косата и очите - също и само шалът се открояваше на този тъмен фон, подчертавайки светлото му лице.

            Излязохме пред блока, където чакаше такси. Времето беше мрачно и студено, единствено вятърът нарушаваше спокойствието на въздуха и ме пронизваше безмилостно. Странно, но Дейв седна до шофьора и през цялото време мълча, затова, когато колата спря на брега, аз изскочих от нея и, без да го чакам, се затичах към водата... Застанах с разперени ръце, затворих очи и се отдадох на музиката на вятъра и вълните, които спираха всеки звук, опитал се да ме доближи.  Дейвид застана зад мен и ме прегърна, започвайки да шепне някакви слова в ухото ми, които веднага разпознах като римите, които му посветих. Отпуснах се блажено в ръцете му и сладка топлина изпълни душата и сърцето ми... бях щастлива.

            Постояхме около половин час край морето и се оставих да ме води, където пожелае. Цял ден прекарахме в разходки и снимахме непрекъснато. Искахме да запечатаме тези моменти на щастие, които прекарвахме заедно.

            Нощта бавно заспуска своите черни завеси над града и тъмнината също заприижда в сърцето ми. Защо хубавите моменти отминават толкова бързо?

Стояхме пред едно кафене, когато приятелите на Дейв се появиха. Момчетата весело ни поздравиха и веднага се нахвърлиха върху него, обсипвайки го с бъзици. Единствено Колин остана настрани и се усмихна весело, което ме накара да помисля, че е най-големият, но, разбира се, грешах:

-          Аз съм съученик на Дейв. - каза изведнъж той, сякаш прочете мислите ми.

-          Ти си на 16?! - ококорих се аз.

-          Да!

-          Значи снощи съм се качила в кола с непълнолетен шофьор?! - всички избухнаха в смях.

-          Барт и аз сме най-големи тук! - обади се Ник, посочвайки себе си и другия китарист.

-          Не ви личи! - измърморих си под нос и отново накарах всички да се смеят.

-          Хайде да влизаме! - подбутна ме Бард с привидно сериозно лице и ние се настанихме в кафенето.

Както вчера, и днес не млъкнахме и през цялото време се снимахме, дори накарахме сервитьорката не веднъж да снима цялата компания, след което Ник й даде тлъст бакшиш в замяна на телефонния й номер. Тези момчета! С тях беше наистина забавно, искаше ми се завинаги да можех да бъда така.

            Когато се прибрахме, апартаментът беше топъл, Дейв бе оставил радиатора включен, за да не бъде като в ледниковата епоха, щом се проберем. Взехме си по един душ и, след като изгледахме един филм, си легнахме. Сутринта трябваше да станем рано, за да хвана влака за към вкъщи. Дейвид заспа бързо, но моите очи не се затваряха; гледах спящото му лице и се молех това да продължи вечно и да бъда с него, докато и последната капка страст не изтече от нас, но времето не може да спре или забави ход, то просто тича...

            Слънчевата светлина, едва промъкваща се през сивите облаци, ме погали и аз се събудих с ужасно главоболие. Успях да поспя само три часа и това значително се отрази на подпухналото ми лице. Замъкнах се в кухнята, където Дейв ме приветства с вкусни палачинки и чаша кафе, което изпих без захар, за да се събудя.

            С мъка затворих вратата на апартамента след мен. Не исках да си тръгвам, не и сега, не и когато двамата бяхме по-близки от всякога... Отново мълчахме, просто не знаехме какво да кажем. Не можех да обеля и дума, въпреки че знаех, че може никога повече да не го видя отново. Така болеше, че едва сдържах сълзите си.

            Влакът дойде и аз трябваше да тръгвам. Дейв ме огледа да не би да съм забравила нещо и, разбира се, както винаги нещо липсваше:

-          Отивам да я взема! - опита се да се отскубне от ръцете ми той, но аз не му позволих.

-          Не, оставих китарата нарочно! - прегърнах го силно аз и допълних - Ще се върна да си я взема някой ден. - усмихнах му се и отново преглътнах буцата болка, заседнала в гърлото ми.

Той ме притисна към себе си и ме целуна, но този път не почувствах приятна топлина, а гореща болка, сякаш това бе последната ни ласка.

-          Обичам те! - думите му отекнаха в мен, но и те не звучаха като признание, а като молба винаги да го пазя в сърцето си.

-          И аз те обичам! - едва успях да изрека тези слова през сълзите, които този път не съумях да сдържа.

Погледнах го зад стъклото и опряхме длани в него. Черните му очи бяха тъжни... Защо ме изпращаш така?! Той едва се усмихна, сякаш разбрал мислите ми, но тя беше болезнена и хиляди остриета ме пронизаха. Не се сдържах и отворих прозореца, хващайки ръката му, но влакът веднага потегли бавно, въпреки желанието ми да почака.

-          Сбогом! - думите бавно се изтеглиха от устните ми и почувствах как ръката му са стегна още повече около моята, но бързо ме пусна...

-          Хей, чакай! Спри! - гласът на Никалас отекна из цялата гара и аз го видях как тича към мен.

-          Дръж! - той ми подхвърли един плик и се усмихна тъжно.

-          Грижете се за него! - беше единственото нещо, което можах да му кажа и погледнах към Дейв. Сърцето ми се сви, когато го видях клекнал с наведена глава, заровил лице в шепите си, явно осъзна, че може да се видим отново.

-          Непременно! - едва чух гласа на Ник, който спря и ми помаха, след което тръгна към моя любим, за да му се усмихне вместо мен...

Бели снежинки започнаха отново да танцуват из въздуха. Вдигнах стъклото и седнах до прозореца, а сълзите не спираха да се плъзгат по лицето ми. И този път бях сама в купето, но се радвах на тишината, вече единственото ми желание бе да се добера до стаята си. Прибрах даденото ми от Ник в чантата и се облегнах назад, пътят щеше да е дълъг, но поне не се налагаше да се прекачвам от влак на влак, този стигаше директно до моя град. Не помня колко време плаках, но след това заспах, бях наистина уморена. Когато отворих очи се оказа, че съм проспала целия път и сега влакът беше готов да тръгне от спирката, на която трябваше да сляза. Със светкавична скорост си събрах нещата и изскочих навън, миг преди вратите да се затворят.

            Гарата, както обикновено, бе оживена, въпреки лошото време. Наведох глава и се отправих към изхода, когато чух веселите викове на познати гласове. Огледах се и видях кака с още три мои приятелки да се приближават към мен. Опитах се да изглеждам щастлива и се усмихнах. Всички ме обсипаха с прегръдки, а след това и с лавина от въпроси, на които трябваше да отговоря с традиционното за мен весело гласче.

            Качих се в колата на кака и двете се прибрахме, без да обелим и дума. Истински й бях благодарна, че се застъпи за мен, когато се опитвах да убедя родителите си да ми позволят да отида за няколко дни при Дейв. Тя винаги ме разбираше и ми помагаше.

У дома, както винаги, беше топло и уютно, а мама и татко ме посрещнаха с усмивка и куп въпроси, но кака ме спаси, карайки ги да ме оставят да се кача в стаята си и да се освежа, защото бях много уморена. Легнах на леглото, без да светвам лампата - предпочитах тъмнината - и заспах. Не исках да мисля за каквото и да било, просто желаех да отпочина, нищо повече...

След като се изкъпах, бях принудена да седна да вечерям. Това означаваше да бъда подложена на разпит от страна на родителите ми и нямаше начин да го избегна. Нямах апетит, но се насилих да изям поне малко картофена салата, което веднага накара майка ми да се усъмни в здравословното ми състояние и отново да ме засипе с куп въпроси, които ме извадиха извън релси и се разкрещях:

-          Спри да ми задаваш глупави въпроси! Ставаш досадна!

Тя просто се ококори срещу мен и не каза нищо, но баща ми ме зашлеви безмилостно. Никога досега не си бях позволявала да им повиша тон, камо ли да викам, това определено ги изненада, както и самата мен. Изтичах по стълбите и се заключих в стаята си, плачейки.

Станах от леглото и едва се закрепих на краката си, почти цялата нощ прекарах в плакане и биене на възглавницата с пестници. Сега бях като пребита от цяла банда побеснели главорези. Облякох се набързо и се отправих към кухнята, където майка ми вече сервираше.

-          Добро утро! - поздравих и вече се готвех да се извиня, когато мама просто пусна чашата, която държеше, на пода и изтича до мен, слагайки ръце на лицето ми.

-          Защо си в такова състояние? - в гласа й ясно пролича притеснението, което бе изписано и на лицето й.

Не доумявах за какво ми говори, но бързо се сетих и обърнах глава към огледалото, закачено от лявата ми страна на стената. Не можах да се позная, бях бледа като платно, а под зачервените ми очи имаше тъмносини кръгове.

-          Ха-ха, приличам на идиот! - разсмях се аз, опитвайки да прикрия болката, надигнала се в мен и, преди майка ми да каже каквото и да било, се насочих към масата с привидно весела походка.

-          Мм, много вкусно!- възкликнах и видях как тя с мъка се застави да продължи да се отнася с мен както обикновено.

Първоначално татко и кака се опитаха да задълбаят въпроса с външния ми вид, но аз бързо промених темата, като сложих дежурната усмивка и те продължиха по старому.

-          Днес трябва да отидем до ресторанта на чичо. - съобщи изведнъж кака.

-          Трябва да си оправя багажа! Утре заминавам! - отвърнах сериозно аз, не ми се ходеше никъде точно сега.

-          Ще го приготвиш! Не се притеснявай! - обади се и майка ми, което ми позволи да разбера, че са замислили нещо.

Не можах да откажа и се запътих към банята... Когато излязох, на леглото ми имаше красива черна рокля с бележка на нея: „Облечи това! от кака”. Както и предполагах! Те определено планираха нещо и вече се досетих какво, но все пак навлякох роклята и вдигнах косата си на кок, за да се вижда голият ми гръб. Изглеждах добре и, след като сложих малко грим, почти всички следи от сутрешния „идиот” бяха изчезнали.

Въведоха ме в ресторанта, като преди това ми завързаха очите с бяла лента.

-          Изненада! - извикаха всички в един глас щом отворих очи. Всичките ми близки и приятели се бяха събрали тук, за да ми направят най-хубавия подарък - една последна вечер, в която да съм с всички, които ценях и обичах. Сълзите от щастие потекоха по лицето ми и запрегръщах всички подред.

Пуснаха музика и всеки започна да танцува, но аз останах сама, наблюдавах колко са весели и им се радвах. Как исках и той да е тук...

-          Госпожице, един танц?- топлият глас ме изтръгна от мислите ми и се обърнах към високия светлокос господин, който ми се усмихна.

-          Бате! - извиках от изненада и му скочих на врата, сякаш бях на десет.

-          Малката ми сестричка! - завърта ме той и ме пусна на земята, за да ме огледа. - Колко си пораснала!

-          Виж ти кой го казва!- засмяхме се ние. Не го бях виждала от две години, откакто замина за чужбина, за да учи, както трябваше да сторя и аз, но щях да отида в друга държава, а не при него.

            Изведнъж музиката спря и малката сцена се освети от няколко прожектора. Изненадах се, когато видях кака да стои там с цигулка в ръка. Тя се приближи до микрофона и каза няколко думи, след което ме покани на сцената, за да изпея една песен. Започнах да се колебая, но батко ми ме избута и се качи заедно с мен на сцената, настанявайки се зад черния роял. Преглътнах притеснението си и се усмихнах широко. Мелодията се изви над всички и образува една нежна, приказна феерия, с която гласът ми се сля и се зарови в сърцето ми. Огледах всички и видях, че повечето плачеха. Защо ме изпращаха със сълзи?! Още не бе настъпило утрото, а аз вече се чувствах самотна и тъгата ме приюти в ледените си прегръдки.

            Прибрахме се в девет и половина, трябваше да се приготвя за утре и да поспя. Всички се смееха и шегуваха, дори за миг не ми позволиха да сваля усмивката от лицето си. С въздишка затворих вратата след себе си и се тръшнах на леглото, но не си позволих да заспивам, а неохотно са заех да приготвям багажа си.

            Куфарите бяха готови, оставаше само да напълня и чантата си с необходимите ми принадлежности. Изтърсих цялото й съдържание на леглото и започнах да го преглеждам. Веднага погледът ми бе привлечен от белия плик, който ми даде Ник в деня на заминаването ми, бях забравила за него, след като го прибрах в чантата. Отворих го и отвътре измъкнах един розов албум с няколко котенца отгоре, а под тях пишеше: „Най-хубавата ваканция”. Седнах на леглото и се облегнах на стената. На първата снимка бе цялата компания от вечерта в кафенето, всички се бяха подписали под своето лице, а отдолу бе написано: „Най-добрите! Оле!”. Очите ми се наляха със сълзи, на следващата бяхме Дейвид и аз, някой ни бе снимал на плажа, докато се целувахме, явно са ни следили, но поне и този хубав момент бе запечатан. На задната корица от вътрешната страна пишеше с големи букви: „Обичам те! Дейв” Думите се забиха дълбоко в мен и не успях да сдържа вика, надигнал се в гърдите ми. Брат ми нахлу в стаята, явно чул плача ми, лицето му бе притеснено и объркано. Погледнах го и протегнах ръце, сякаш бях на пет, за да ме прегърне, имах нужда от нечие рамо, на което да излея насъбралата ми се горчилка. Той, без да каже нищо, отвърна на молбата ми и остана с мен, докато не се успокоих, после ме целуна по челото и излезе. Легнах си и затворих очи, мислейки, че ще ми отнеме цяла вечност, докато заспя, но сгреших; веднага, щом положих глава на възглавницата, потънах в сън - бях страшно уморена и нямах шанс да мисля за каквото и да било.

            Сутринта, след дълго суетене около мен, най-сетне цялото семейство се настани в буса и потеглихме към летището. Мама още в колата започна започна да ми изнася лекция по „Безопасно пребиваване в непозната страна” и никой не пожела да я спре, въпреки отчаяните погледи, които раздавах наляво и надясно. Загледах се през прозореца, отново исках да съхраня колкото може повече спомени.

            Баща ми спря на паркинга, който бе най-близо до летището. Той и брат ми взеха по един куфар и тръгнахме по тротоара. От небето падаха дребни снежинки и караха всичко да изглежда като в приказка. Беше много тихо и почти нямаше хора. Смеехме се и обсъждахме как ще се справя с новата обстановка. Брат ми цветно описваше колко смешна съм щяла да бъда и колко грешки ще допускам, а кака пък разказваше какъв е бил той и че аз съм щяла да се справя по-добре от него.

            Минавахме покрай една пешеходна пътека, когато видях няколко мои приятелки да ми махат на няколко метра от нас и аз понечих да им отвърна, когато чух нечий плач да пронизва въздуха. Обърнах се към източника му и тогава видях... едно малко момченце стоеше по средата на отсрещното платно и се оглеждаше объркано... Всичко се случи за стотни от секундата. Светофарът светеше червено и нямаше други хора наблизо, освен една жена, която тичаше към детето, но бе прекалено далеч, за да го спаси от засилилия се автомобил... За миг през главата ми минаха хиляди чувства, мисли и колебания, но реших бързо... Сякаш някаква неземна сила ми даде бързина и аз светкавично се затичах към момченцето... Някак си успях да го достигна преди колата и го блъснах към тротоара, но в същия миг сякаш неземната сила ме изостави и единственото, което усетих, бе болката и виковете на близките ми...

            Когато отворих очи, видях кака и батко, надвесени над мен. Говореха ми нещо, но не ги чувах и тогава силна болка премина през тялото ми. Започнах да разбирам думите ми, бяха пропити с болка и безпокойство, опитваха се да ме уверят, че всичко ще е наред, но дори те самите не изглеждаха да вярват в това. Знаех какво се случи и знаех, че животът е прекалено крехък, за да го изживеем без притеснения.

-          Како... - простенах едва и сълзите се застичаха от очите ми. - дай писмото в джоба ми на Дейвид и му кажи, че съжалявам, но няма да мога да отида да си взема китарата.

-          Не говори! - батко се опитваше да ме запази жива, но аз усещах, че е невъзможно.

-          Грижете се за себе си и за мама и татко! - продължих аз, но говорех накъсано и ми ставаше все по-трудно да дишам. - Знайте, че обичам всички ви! Много ви обичам!

Не можех да говоря повече. Усещах как слабостта ме надвива... Ама че ирония! Винаги щом гледах някой филм или четях някоя история, в която умиращия изрежда куп заръки и други глупости, си казвах: "Кой нормален ще говори толкова много, вместо да си пази силите, за да оживее?!”. Е, сега разбирах защо. Сега, когато знаех, че животът в мен гасне бързо, исках да говоря повече от всякога. Страхувах се, не исках да умирам, без да съм изживяла живота си, не исках, преди да съм остаряла, да потъна в пръстта, не и преди да съм опознала света и разбрала какво е да живееш.

Беше ми студено, не усещах и не чувствах нищо друго, единствено сивото небе  и белите снежинки, които замрежваха погледа ми, бяха пред мен. Почувствах се още по-слаба и далечна от този свят, разбрах, че няма връщане назад, а времето не може да спре. Въпреки всичко, исках да не натъжавам толкова много тези около мен и се насилих  да се усмихна. Нали така правеха тези от филмите - умираха щастливи! Не се чувствах никак щастлива, но заставих лицето си да се усмихне. Дали го направих? Не знам, но в този момент единственото нещо, което си спомних, бе Дейв, когато бе малък. Любимото ни котенце бе умряло и аз се разплаках, когато го открихме, а той спокойно каза:

-          Сега е по-леко с 21 грама.

Тогава не разбрах какво имаше предвид, но след това ми обясни, че, когато човек умре, губи точно двадесет и един грама от теглото си.

-          Значи отива на по-добро място от земята !- усмивката му отново озари красивото му лице.

„Дано да си прав, Дейв! Макар че, без теб, и Раят ще е като Ад в моите очи!”

Защо ли си спомням точно за това?! Може би защото вече...

-          Олекнах с 21 грама. - прошепнах аз. Не знам дали някой ме чу, но се почувствах по-спокойна и всичко изчезна...

Всички, извинявайте...