Зад стъклото околността изглеждаше толкова пуста и далечна от мен. Всичко бе затихнало в нощта и снегът се сипеше на парцали, извивайки се в ритъма на вятъра. Влакът отново бе спрял за около час насред полето, заради лошото време и студът вече започваше да се прокрадва в купето, където седях само аз.
Мразех самотата, тогава най-силно усещах тъгата надигнала безмилостно вик в гърдите ми. Телефонът ми нямаше обхват тук и съответно не можех да се обадя, за да поговоря с някого, в някакъв отчаян опит да убия тази отвратителна тишина. Опитвах се с всички възможни сили да се съсредоточа върху книгата, която четях, но не се почувствах по-добре, дори китарата не успя да ме успокои, изпод пръстите ми излизаше само тъжна и меланхолична музика, която утежняваше още повече положението. Нямаше начин просто да откъсна мислите си от наскоро изминалите дни, в които като че ли времето бе спряло само за мен и никой друг.
Много добре знаех какво ме очакваше след още няколко спирки и сърцето ми забиваше л ...