21. Светът Маяковски – „Вечер“

  Чувам – жълтия кикот на риса.

  Допълзи ли наежено: „Къш!“

  И изнизва се в свода

  петнисто

  жълто-черният гръб

  изведнъж.

                                   Андрей Бели

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/vecher-andrej-beli

  Андрей Бели (1880 – 1934) псевдоним на Борис Николаевич Бугаев – руски белетрист, поет и теоретик, причисляван към второто поколение руски символисти и сред най-значимите автори на руския „Сребърен век“. Роден и починал в Москва.

  – Толкова много мъртъвци, тръпки ме побиват – извика Невянка, залепила нос о стъклото на прозореца на амфибията.

  – А, не, това са къщи! – каза Вергилий. – Само изглеждат като гробници. Истинската гробница беше Костницата на Косила – видяхте скелетите, струпани зад остъклените стени на тунела, когато минавахме през него.

  – Аз не гледах – каза Невянка. – Зажумях. Беше много страшно!

  – Че какво му е страшното? – засмя се Дун. – Имаме скелет за водач. Представете си една почти километър висока грамада от хиляди и хиляди Вергилиевци и ето ви Костницата на Косила. Нищо страшно!

  – Ами гробищните паркове? – попита Джъд. – Гробовете са прекалено малки, за да се живее в тях.

  – Те са само врати към подземни жилища. Отдолу помещенията са много по-големи. Има даже цели дворци. Повечето водят към градовете в подземните пещери, някои от които са естествени, други – специално прокопани. В Кукя свято пазят правилото за помнене на Смъртта – Косила не им позволява да я забравят. Под повърхността на столицата  Некрополис има катакомби, подобни на Парижките – те също са пълни с кости. В Некрополис живее сър Вибрио Холера – бащата на лейди Вита, който е близък приятел на Косила. Там са и ериниите-мъчителки, които наказват престъпниците, тресавиците – старицата Треска, която прилича на риба с вмирисана глава, и деветте ѝ дъщери – Огнея, Ледея, Гниея, Глухея, Ломея, Червея, Ядея, Злобея и Невея. Всеки от Космите-болести на Косила има отделно жилище в Некрополис – част от времето си, когато не търсят жертви или когато господарката им не се кипри с тях в косата си за някой прием, те прекарват там – в мрачните си и ужасни къщи.

  – А хора има ли? – поинтересува се Златина.

  – Да, по-голямата част от жителите на страната са хора. Те са свикнали със странностите на Косила. Живеят в гробниците и в подземните градове и ѝ служат по най-различни начини – някои са фермери, други – слуги, трети – занаятчии… Както навсякъде другаде.

  След около час пътят излезе на обширно равно пространство, покрито със ситен жълт пясък. Той беше навсякъде – от хоризонт да хоризонт, и само тънката нишка на реката и следващият я път нарушаваха еднообразието на гледката. После отдясно на плъзгащата се по пътя амфибия зейна огромна яма – около километър дълга и няколкостотин метра широка – със скалисти склонове, покрити с тънка, на места ерозирала почва с излиняла, повехнала трева и редки храсти, вклинили жилавите си корени в пукнатините на подаващите се отдолу скали. Недалече по стръмния склон се различаваха свитите на топки кафеникави плетеници от листа и клони на растение, в което пътниците познаха вариант на възкръсващата йерихонска роза от имението Вълчотрън. Поради липсата на вода обаче, тук отделните храстчета бяха изпаднали в анабиоза и приличаха на разбъркани кълчищени топки. Но те не бяха мъртви – беше достатъчно минимално количество вода, за да се „съживят“ и да разцъфнат.

  – Ето че излязохме на Малката Навска снежна пустиня – Голямата е от другата страна на реката – каза Вергилий. – Това е царството на Ветровете на осемте посоки.

  Невянка се надигна от седалката си, за да разгледа по-добре чудноватите растения и тихо възкликна:

  – Вижте! На дъното има нещо.

  Наистина имаше – лампи! Стотици, а може би и хиляди маслени лампи, нахвърляни небрежно една върху друга. Бяха от всякакъв род и калибър. Имаше глинени, медни, бронзови, стъклени и какви ли още не! Повечето бяха счупени, с липсващи чучурчета, дръжки или верижки.

  – Негодни за употреба са – каза Вергилий. – Някои скитащи из пустинята хора и Същества ровичкат тук, подбират по-запазените, позакърпват ги и после ги продават като нови. Тази яма е едно от сметищата на Некрополис и тук те са в особено голямо количество. Жителите на града повсеместно си осветяват гробниците с тях. Не смятах да ви обръщам внимание. Надявах се да не ги видите, струпани на дъното. Не исках някои хора, получили „бонуси“, да бъдат разочаровани.

  Той погледна многозначително към Златина, която изсумтя.

  – Значи лампата на Аладин е била кьорфишек! – възкликна Дун. – Оня приятел с клепналите свински уши просто се е правил на интересен!

  – По всяка вероятност – да! – каза водачът им. – У мен възникна подозрение, още като видях лампата. Из тия земи много се говори за пещерата на Аладин и съкровищата в нея, но никой още не я е намерил.

  – Може някой да е намерил само лампата! – каза Невянка, на която ѝ стана жал за „победителката“ Златина.

  – Може, но едва ли! – поля я безмилостно със студена вода Вергилий. – Това е просто една евтина дрънкулка. Може спокойно да бъде изхвърлена при другите ѝ посестрими в ямата.

  – На мен лампата ми харесва, независимо дали е на Аладин или не – каза Златина. – Лека е и не заема много място в раницата ми. Смятам да я задържа.

  – Както искаш! – отвърна Вергилий. – Но не се оплаквай после, че си натоварена и не можеш да я мъкнеш.

  Някъде от северозапад в небето се появи черна точка, която постепенно се увеличаваше и скоро един корморан закръжи над амфибията. Беше почти изцяло черен, само от двете страни на клюна и под крилата имаше бели петна.

  – Какво прави тук, насред пустинята? – зачуди се Габриел.

  – Това е Карабатак – един от стражите в двореца на Нероден Петко – познавам го! – каза Маша. – Може ли да спреш да разберем какво иска?

  Габриел отби до банкета, ограждащ пътя от ямата, Маша свали стъклото на прозореца и заговори тихо и бързо на черната птица, която пляскаше с криле и отговаряше отривисто, тракайки с острия си клюн. Господарката на имението Вълчотрън накрая кимна и вдигна стъклото, а корморанът нададе прощален вик и отлетя.

  – Какво каза?

  – Петко го е пратил да види докъде сме стигнали и имаме ли нужда от помощ. Казах му, че засега се справяме и че ще пренощуваме при Косила.

  – Много любезно от страна на вашия лидер, че е загрижен за нас – каза Джиа. – Трябва специално да му благодарим, когато пристигнем.

  – Пътят е дълъг и изпълнен с опасности. А обстановката сега е усложнена от скорошната Епидемия и от набезите на Зида. Нормално е да се тревожи. Аз съм му служителка, а вие сте чужденци на Маяковски и сте негови гости.

Скоро подминаха ямата и край тях се заредиха продълговатите пясъчни дюни на пустинята.

  – Ветровете на посоките са осем на брой и са господарите на двете пустини – продължи беседата си Вергилий. – Те образуват Смъртоносна Роза. Ей я там, високо в небето!

  – Не виждам никаква роза – оплака се Дун. – Само някакво струпване на облаци с форма на снежинка, която е с различни по дължина „лъчи“ и като че ли се върти много бавно.

  – Ами това е Розата – каза назидателно Вергилий. – Жива диаграма, показваща посоката и интензивността на ветровете. Направлява се от камъка на върха на оня стълб. Преди в пустинята живееха Рисовете, но Мирабела ги върна в оригинала на Андрей Бели и вследствие на това Ветровете нахлуха от всички посоки и заеха мястото им. Разрушителната им сила е невероятна и само когато са събрани в Роза над пустинята, в ОПМ е сравнително спокойно. Колкото по-голяма е Розата и колкото повече „лъчи“ има, толкова по-малко ветрове вилнеят из страната. Рисовете също бяха ветрове. И добре че Мирабела ги прибра! Бяха кандидати за Конници на Апокалипсиса, ама ядец! В тази пустиня е забранено да се строи, както и в планината отсреща – чак до самия Некрополис. Тук има само една постройка и тя е…

  – Обелиск! – извика Невянка с възхищение. – Грандиозен е!

  – Да – потвърди Вергилий. – Големият Обелиск на Посоките, намиращ се точно под Розата. Задачата му е да „сдържа“ ветровете. Ако някога камъкът на върха му освободи всички „лъчи“ едновременно, това ще е краят на Маяковски – такъв, какъвто го познаваме. Обелискът е висок цели 35 метра и тежи 150 тона. Никой не знае кой го е построил. Издига се насред пустинята от незапомнени времена.

  Обелискът представляваше монолитна четвъртита колона от шлифован червен гранит, изписана от всички страни с йероглифи. Големият ръбест камък на пирамидалния му връх блестеше на светлината на залязващото слънце с огнено-червени краски. От подножието на стълба през пустинята тръгваше широк около 40 метра каменен път, който се губеше в подножието на извисяващата се в далечината скалиста планина.

  – Пътят на процесиите– обясни Вергилий. – Води в Храма на Смъртта, който е вграден в скалите и се състои от множество подземни зали и галерии. Говори се, че някои от тях стигат чак до Некрополис, който се намира от другата страна на варовиковата планина Зъбобол. Тя е наречена така, защото по форма прилича на прояден от Кариес гигантски кътен зъб. Легендите още разказват, че един от Космите на Косила – въпросният Кариес, бил изпратен на мисия в Гуролен, но когато полетял натам, се ударил в ей оня горист връх, който прилича на четка, паднал в една пропаст и изровил Прогнилата долина в центъра на планината.

  – Не думай! – засмя се Дун. – На мен тая история ми прилича на детска приказка на тема: „Мили дечица, мийте си зъбките с паста и четка и няма да ви хване лошото чудовище Кариес!“. Друже мой костеливи, екскурзоводската ти беседа понамирисва на евтина пропаганда.

  – Няма нищо лошо в пропагандата на устната хигиена! – каза Джиа. – Продължавай, Вергилий, на мен ми е интересно. Ти каза „снежна пустиня“. Но аз не виждам сняг тук. Само пясък и каменни настилки.

  – При Рисовете всичко беше покрито с почти двуметров слой сняг, затова. Но когато те изчезнаха, снегът също изчезна по някаква причина и остана само пясъкът. А Ветровете на посоките не позволяват, дори когато пак завали сняг, да се трупа нов. Издухват всичко, още преди да достигне и няколко сантиметра. Затова онези йерихонски рози в ямата са изпаднали в мнима смърт. При рисовете имаше снежни виелици, сега има само пясъчни бури. Не бих искал да съм тук по време на някоя от тях. Белият вятър от юг е най-опасен. Някои казват, че той всъщност е пясъчен дракон, други – че някога е бил снежен змей, превърнал се по-късно във вятър, но никой, освен може би Александър Македонски, не го е виждал отблизо. Великият пълководец прекосил преди време двете пустини с войската си, търсейки Извора на вечната младост, но така и не го открил. Разказват, че Белият вятър му се явил в образа на благ старец и му казал, че той самият е намерил извора и пил от него, но живее вече толкова дълго, че всичко му е втръснало и че сега предпочита да е мъртъв, а не жив. И пълководецът се отказал. Върнал се в Седмовръх и повече не стъпил в пустинята. А изворът останал неоткрит. Твърди се също, че Египетската тъма била някога част от тази пустиня, но когато Зида дошла на Маяковски, Тъмата се преместила на югоизток и Зида основала там нова държава. Косила не могла да ѝ го прости и затова ѝ отмъкнала Свинска и ѝ пратила Косъма си Сифилис.

  – А сияещият камък върху обелиска? Изглежда като че ли всеки миг ще падне – каза Джъд.

  – Никога не пада, въпреки че едва се крепи на върха. Никой не знае как става номерът. Ако нашият приятел Фикс включи тая загадка в справочника си, ще върне от границата сума ти народ. Това е камъкът Бенбен.

  – Бенбен ли? – наостри уши Златина. – Какво за него?

  – Бенбен е камъкът на сътворението – според египтяните той е възникнал от хаоса и е мястото, където се появил Атум – богът на Слънцето, родоначалник на всичко живо и творец на света. Атум е наричан също „Залязващо слънце“ и „Владетел на двете земи – Горен и Долен Египет“. Косила смята Седмовръх и делтата на Нав без Ду, където Седмовръх е построен, за част от Кукя – нарича го Долна Кукя, докато самата Кукя за нея е Горна Кукя. Винаги е искала да властва над цялата ОПМ. Мисля, че възприема Обединената президентска монархия тук като наследница на Древен Египет там.

  – Но нали Кукя е страната на Мрака и Смъртта? – зачуди се Златина. – Какво правят тук този обелиск със златен връх и този огнен камък – символи на Слънцето и живота?

  – Слънцето е дар и начало на живота, но е също и цар на мъртвата пустиня. В Кукя се покланят на унищожителната страна на Слънцето, без да разбират, че едната му същност не може да бъде отделена от другата. Косила е доста алчна – смята цялата Вселена за Царство на Смъртта. Казва, че думата „космос“ идвала от „косми“.

  – Значи това бил камъкът Бенбен? – промърмори Златина, вдигнала поглед към далечния връх на Обелиска, обвит в ален ореол.

  – Той също е и символ на феникса – поощрен от интереса ѝ, продължи Вергилий, – или птицата Бену, както е известна в Египет. Името ѝ означава „сияйна“. Навсякъде из Кукя и в Египетската тъма има нейни изображения. Представена е като алена, синя или бяла чапла, с дълъг клюн и качул от две пера на главата. Съществуват и нейни изображения във вид на човек с глава на чапла.

  – Където чаплата, там и жеравът – отбеляза философски Дун.

  – Това е само легенда. Никой на Маяковски не е виждал птицата Бену – уточни Вергилий.

  – То и жеравът-феникс уж беше само легенда, ама имаме един жив-живеничък на кораба – възрази Джъд.

  – Бивш. Имаме бивш феникс – подчерта Дун.

  – Всички тук сме бивши – засегна се Джиа заради съпруга си. – Сега сме просто хора.

  – Тя и Златина е от сорта! – каза гордо Невянка. – Тя е бивша Жар-птица. А Сюе…

  – Ти си била Жар-птица? – попита, заинтригуван, Вергилий. – Затова ли толкова се интересуваш от камъка?

  – Затова – каза Златина. – Но не искам да се разпростирам много. Минало-бешело.

  – Да, добре! – съгласи се Вергилий. – Щом тази тема ти е неприятна, няма да те питам повече.

През останалата част от пътя златокосата девойка беше необичайно мълчалива, сякаш размисляше за нещо, а Вергилий непрекъснато се извръщаше уж нехайно към нея и я поглеждаше през празните си очни орбити. Усетила настойчивото му внимание, девойката се извърна към прозореца и се направи, че дреме.

  Още известно време пътуваха в пълно мълчание по безрадостната пясъчна пустош, а малко след като слънцето потъна зад върховете на планината с форма на нащърбен зъб, реката се стесни пак и се втурна в пролома, изсечен в скалите, увличайки със себе си и започналия да се заснежава път. След около половин час вече излизаха от стръмния каньон и пред тях се ширна долина, гъсто застроена с каменни, варовикови, мраморни, високи или ниски, пищни или скромни, кръгли, четвъртити, пирамидални – с арки, с колони, с тераси, с градинки отпред, с паркове наоколо или с изглед направо на улицата, пясъчножълти, сиви, черни, бели, едноцветни, няколкоцветни, мозаечни, шахматни, с релефи, с барелефи, със статуи, инкрустации, стенописи, портици, порти, вдлъбнати, издадени, вградени, надградени, многократно разрушавани и наново построявани – гробници.

  – Ето че и нощта настъпи – каза Вергилий, когато навлязоха в това разточително разнообразие от вечни жилища, а пътят се превърна неусетно в главна улица. – А ние стигнахме Некрополис.

(Следва)