24. Светът Маяковски – „Моят път не е ли нишка?“

  Моят път не е ли нишка?
  Бисер – женските сърца?
  Парки, сбирайте с въздишка
  ярки бисери – зрънца.

                 Валерий Брюсов, „Гердан“

 

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/gerdan-valerij-bryusov

 

  Валерий Яковлевич Брюсов (1873-1924) – руски поет и критик. Основоположник и активен пропагандатор на руския символизъм. Роден е в Москва, в семейството на заможни търговци на корк. В ранните си години е повлиян от Едгар Алън По, Шарл Бодлер и Жорис-Карл Юисманс. Докато учи в Московския университет в началото на 90-те години, започва да публикува собствени стихове, както и преводи на Пол Верлен, Морис Метерлинк, Стефан Маларме и Едгар Алън По.

  1894 – 1895 – издава тритомната антология „Руските символисти“, съставена главно от негови стихове.  Стихосбирката „Tertia Vigilia“ (1900) го превръща в безспорен авторитет сред руските символисти, а влиянието му се утвърждава, след като през 1904 започва да издава литературното списание „Везни“. Автор е и на три научнофантастични разказа.

 

  – Уважаема Мария Василиевна, колко всъщност тежите? – попита Косила.

  Маша вдигна рамене:

  – Колкото всеки път, когато идвам тук. Защо ме питате?

  – Защото според психопомпите в Залата на теглилките сте с 80 грама под нормата.

  – 80 грама? Но това е нищо! – възкликна Невянка.

  – 80 грама е изключително много… днес! – викна Косила. – Днес ми се е насъбрало толкова много, че и пет грама са непоносима тежест.

  – Е, щом са тежест, значи всичко е наред! – отбеляза иронично Дун, въпреки че Габриел непрекъснато го сръчкваше да си мълчи.

  – Може би има грешка? – обади се Златина. – Маша е минавала редовно през Теглилната крипта. Досега не е имало проблем.

  – Но сега има! – каза сурово харпията.

  – Може би измерването трябва да се повтори? – попита Джиа. – Ако е грешка…

  – Вие току-що закусихте!– възпротиви се Косила. – Резултатът няма да е реален. Измерванията се правят на гладно.

  – Настояваме измерването да се повтори! – каза Джиа. – В наше присъствие.

  – Ами хубаво! – съгласи се неочаквано Косила. – Винаги съм я подозирала в подривна дейност. Не се съмнявам, че и повторното измерване ще даде същия резултат. Перфектната дама! От малка ме тормозят всичките тия царчета-господарчета и ми вгорчават живота. А единствената им заслуга е, че са се родили със сребърна лъжичка в устата. Сега аз съм господарка и тъпкано ще им го върна! Всички ще унищожа! Ще ви докажа кой колко струва!

  При последните думи Маша трепна и се вгледа изпитателно в яркочервеното лице на господарката на Кукя, сякаш съобразяваше нещо. Харпията се пресегна и дръпна въженцето на звънеца с форма на позлатен череп, висящ над главата ѝ.

  – Отведете я! – кресна тя на притичалите се стражи и тромаво слезе от трона, клатушкайки се на двата си кокоши крака. – Те могат също да присъстват.

  Всички вкупом тръгнаха към Теглилната, водени от часовоите.

  – Не разбирам какво толкова лошо има, ако си по-лек, отколкото е нормата – попита Джъд Вергилий, докато прекосяваха вътрешния двор.

  – Косила има стари врагове – вещиците от Зайча сянка. Те непрекъснато ѝ създават проблеми. Промъкват се в Храма и ѝ спретват магийски номера. Веднъж я бяха направили наполовина невидима точно насред една официална среща. Единият ѝ крак и едното ѝ крило, както и половината ѝ глава се бяха изпарили. Що срам бра тогава! Но не всичките им щуротии са толкова безобидни. След една тяхна магия беше останала без коса и за няколко часа се оказа напълно уязвима. Ако някой ни беше нападнал тогава, не знам какво щеше да стане с Кукя.

  – Но Маша не е вещица, нали? Толкова е добричка!

  – Маша е човек – отговори Вергилий. – И Косила отлично го знае.

 Този път в Теглилната крипта беше значително по-светло и малко по-топло. Беланчето се беше запиляло някъде и везните се обслужваха само от Апофис.

  – Дежурил съм цяла нощ – каза той и потърка бинтовете на главата си там, където трябваше да са очите му.

  – Как вижда? – зачуди се Джъд.

  – Не вижда, той е сляп – каза Вергилий. – Като всяко правосъдие. И това му помага да усеща по-добре истината.

  Мумията почна нервно да събира кубчета лед от втората маса и да ги трупа на едното блюдо. От топлината ледените теглилки бяха започнали да се топят и бинтовете на ръцете му подгизнаха. Косила посочи везните на Маша с властен жест и жената на Пушкин стъпи върху другото блюдо. Харпията избута Апофис и впери жълт поглед в кубчетата.

  – Петстотин грама под нормата! – извика тържествуващо тя.

  – Не може да бъде! – запротестира Маша. – Не може да съм отслабнала толкова за една нощ! Освен това закусих! Не съм ходила и до тоалетната.

  – Противоречиш на показанията на най-точните везни в Кукя ли? – запита остро Косила и очите ѝ просветнаха гневно. – И се опитваш да мамиш! Ходенето до тоалетната се приспада. Приспаднете го! – обърна се тя към мумията.

  Апофис махна няколко малки кубчета.

  – Опа! Деветстотин грама – почти килограм – каза с равен глас харпията и тикна уличаващ пръст в областта на пъпа на слизащата от везните разстроена Маша. – Вещица! Вещица! Три пъти по три вещица!

  – Не може да бъде! – извика пак Маша, отиде до другата везна и започна трескаво да брои кубчетата.

  – Е? – каза подигравателно Косила. – Убеди ли се?

  – Необичайно топло е тук! – намеси се Габриел. – Теглилките са се разтопили. Сигурни ли сте, че са точни?

  – Абсолютно! – каза с нетърпящ възражение тон Косила. – Ти пък какво разбираш?

  После се обърна към часовоя с намерение да издаде заповед.

  – Затова пък аз разбирам! – извика Маша, метна се към изненаданата харпия, блъсна я силно към везните, тя залитна и се стовари с цялата си тежест върху едното блюдо, удряйки глава в ръба на мраморния шкаф за лед и губейки за миг съзнание.

  Маша отвори вратичката на шкафа и започна да вади оттам едно след друго ведра, пълни с лед. Изсипваше ги върху другата теглилка, а тя не помръдваше, сякаш от другата страна имаше някакъв гигантски мамут или най-малкото – крокодил. Още едно ведро, още едно, още… Накрая разярената жена забърса с ръкав всички кубчета от масата под втрещения поглед на Апофис и ги тръсна на второто блюдо върху огромната купчина лед. Везната само леко потрепна, а после отново замря.

  – Какво, за Бога, означава това? – попита изумено Вергилий.

  – Означава, че не съм вещица – отговори със слаб глас Косила и се опита да стане, не успя и се просна върху везната, която се наклони, увисвайки на няколко сантиметра от пода, не издържа на тежестта ѝ и се счупи с трясък. Кубчетата лед се разпиляха и засълзиха в малки локвички вода.

  – Не си със сигурност! – извика Маша. – Ти си чудовище. Чудовище! Нека всички да видят коя си всъщност. Нека!

  Тя се обърна към Джиа и я погледна изпитателно. После протегна ръка. Бившата жена-змия се поколеба за миг, после бръкна в джоба си и извади от там малко шишенце, пълно с жълтеникава течност. Маша грабна шишенцето, отвори го и изля съдържанието му върху главата на все още опитващата се да се изправи харпия.

  Но вече не беше харпия. Беше огромна жена – към два метра висока и почти толкова широка, облечена в избелял зелен сарафан, бяла риза с буфан ръкави и набор на врата, сресана на път, с тънка кестенява плитка, преметната през рамо, сини очи и дебели червени бузи.

  – Олга Калашникова! – изстена Вергилий. – Крепостната на Пушкин е нашата повелителка!

  – Дворянката Ключарьова! – поправи го Маша. – Омъжи се за титлата на съпруга си. Но си остана същата амбициозна простачка.

  – Но как? Всички мислехме, че е харпия.

  – С магия – каза Джиа. – В шишенцето имаше отвара от билката „Христова кръв“, по-известна като жълт кантарион. Руснаците я знаят като „зверобой“. Нарича се „билката на истината“, защото отварата от нея помага да се различи лъжата от истината, илюзията от действителността. Косила ненавижда вещиците, а сама е използвала магията им, за да се дегизира. Сигурно се е страхувала да не я разобличат, затова е инсталирала везните. Станала е параноичка. Заподозря дори Маша, която тук е почти свой човек.

  – Видях сутринта Джиа и Джъд в градината да търсят нещо – обясни Маша. – Видях също, че намериха под листата на репея тази билка и я разпознах. Не знаех, че я има тук.

  – Нито пък аз – каза Вергилий. – Много е рядка на Маяковски, за разлика от там, където расте повсеместно. Правиха се множество опити да бъде култивирана, явно това е в резултат на един от тях.

  – Беше само едно малко стръкче – каза Джъд. – Всъщност ние търсехме разковниче. Мислехме си, че може да ни свърши работа по-нататък. По пътя непрекъснато се случва нещо. Искахме да се застраховаме.

  – Съжалявам, че ви изхабих отварата – каза Маша. – Но Олга щеше да ме убие – ако не сега, то по-късно – със сигурност. Трябва да се махаме оттук!

  – Не бързай толкова, душице! – чу се глас откъм везните и Косила, в цялото си пъстро одеяние на харпия, се изправи бавно, олюлявайки се.

  – Действието на отварата е временно, това исках да ви кажа – промълви Джиа. – Билката беше прекалено малко. За това нещо тук е нужен сигурно един тон, за да се задържи ефектът по-дълго.

  – Затова пък сега си върнах клюна и крилете – изкряска харпията. – E, те могат да правят само някои трикове, защото не са истински… за разлика от меча и камшика, които вървят с тях!

  В ръката ѝ се появи острият меч, който проблесна заплашително. Тя се стрелна светкавично към Маша и без някой да успее да реагира и да я спре, я прониза в гърдите. После започна да подхвръква около нея и да замахва с меча, отваряйки кървящи рани по цялото ѝ тяло. Маша се опита да е отбранява, но неуспешно. Сивин и Габриел се хвърлиха към харпията и се опитаха да я задържат, но тя разпери криле и ги отблъсна към мраморните стени. Апофис понечи да си проправи път към вратата, за да извика чакащите отвън стражи, но Косила с едно властно движение на ръката го спря. Тя посегна към разноцветната си коса и измъкна един наточен, извит Косъм:

  – Това е Инфаркт! – извика тя. – Едно погрешно движение и всеки от вас може мигновено да бъде покосен. Не сте ваксинирани срещу него, нали? А часовоите отвън не случайно имат циферблати вместо лица. Те се хранят с време. С вашето и с това на наивниците като вас. Една моя дума и стрелките им ще изпият остатъка от времето ви на този свят и скоропостижно ще се преселите в другия. Пътуването ви ще завърши печално и безславно!

  Всички замряха на местата си. Харпията се наведе над ранената Маша, която лежеше на пода и чиято кръв изтичаше от многобройните рани. Бонето ѝ се беше смъкнало и червеникаво златните ѝ коси се бяха разпилели по мокрия каменен под.

  – Аз може да съм чудовище, но му родих син, а ти не можа! И никога няма да можеш! Защо ти трябваше да идваш тук? Виж какво стана!

  – Трябва да ми простиш – прошепна смъртно бледата Маша и се закашля.

  – И за какво? – попита подигравателно Косила, насочила Косъма срещу нея. – Нали ти си бедната, невинната, добродетелната и непогрешима Маша? За какво да ти прощавам?

  – Задето той те остави с дете на ръце и не пожела да вземе крепостна селянка за жена.

Задето се омъжих за него и станах втора майка на Пашка, при положение, че истинската е още жива. Защото той и тогава, и сега, и във всички Времена и Светове, винаги е избирал и ще избира мен. Защото ме обича!

  Маша пак се закашля, а после продължи с отслабнал глас:

  – Задето ти се подлъга да тръгнеш след него и че имаше очаквания, които никога не се сбъднаха. Задето беше принудена да поддържаш този маскарад, а не получи в нищо в замяна. Огризките, които все пак ти подхвърлиха – възпитанието на Пашка, кратките и изпълнени с отвращение посещения на Саша, само заради сина му, а не заради теб – всичко беше за чужда сметка! И ти много добре го знаеше. Понякога трябва да се откажем от лъжливите решения, колкото и печеливши да ни изглеждат в краткосрочен план. Защото в крайна сметка те водят до гибел или до тежки и нелицеприятни последици. Лъжата е като дефект в духовните ни гени – всяка крачка неотклонно ни приближава към смъртта. Но ти това го знаеш много добре – нали ти си Смъртта!

  Маша се засмя тихичко и от този смях на умиращата всички ги побиха тръпки.

  – Ако ти е особено леко на душата, значи си забравил някъде някой тежък спомен – продължи като в транс тя. – Отмъщението срещу този, който те е наранил, не намалява тежестта – само те обременява с подсъзнателна вина, докато другият се лишава от своята и я заменя с чувство на омраза. Единственият начин да се освободиш от този потискащ спомен е прошката. Ето защо си толкова голяма, Олга. Защото събираш лоши спомени, вместо да се освобождаваш от тях. Те висят като камъни на шията ти и ти пречат да виждаш истината. Защото си избрала да бъдеш злопаметна. Забрави злото и продължи нататък!

  После Маша се обърна към пътешествениците, които я гледаха покъртени и с насълзени очи, и пророни:

  – Ако бързаш, съкрати си пътя!

  Главата ѝ се отпусна безсилно и тя изгуби съзнание.

  – Трябва да извикаме лекар – скочи напред Габриел. – Тя умира! Така ли ще я оставите? Направете нещо!

– О, да, ще направя нещо със сигурност! – каза Косила, насочила Косъма срещу него. – Малката чаровница все още е жива, но това няма да е задълго. Да видим… Трийсет секунди, докато изслуша съобщението ми, една минута за размисъл, четири минути, докато се преоблече. Още пет – докато убеди Снеговей да запрегне летящите елени... За път – нула минути… Общо – десет. След не повече от десет минути скъпият ѝ съпруг ще бъде тук. Ще успее да я види как умира. Какъв триумф за мен. Каква победа!!!

  Тя запрати Косъма към вратата. Той мина през нея като през масло, а вратата остана цяла.

  – Какво направихте? – попита Вергилий. – Пушкин ли смятате да поразите? Моля ви, смилете се поне над Маша, спасете я!

  – Нещо много си се загрижил за нея, а? Да не би да си решил да ме напуснеш? И ти ли, Бруте, както обича да се изразява оня касиопеански бивш принц-грубиян там. За едно беше права тая никаквица. Не си струваше да идваме след Пушкин тук. Никоя от нас не спечели. Спечели само тя! Но не ѝ остава още много да се радва на победата си.

  – „Ние“? Кои сте вие? За какво говорите, Ваше Смертейшество?

  – Не знаеш ли? Още ли не си разгадал смисъла на буквата „б“ след числото 99, Вергилий? Не знаеш ли какво означава 99б?

  – Деветдесет и девет болести. Всички го знаят!

  – Знаят го вълчотрънки! – изсмя се Косила. – Болести – на билково лято! И на боринарниково! Има толкова подходящи думи, започващи с „б“, които претендират да са фаворитки. Но нито една не е вярна.

  – Че какво е тогава?

  – Не се ли сещаш? Коя е най-често употребяваната дума в тая Книга, а? Нещо, което се среща повсеместно на Маяковски? Ти какво си?

  – Скелет.

  – Което ще рече?

  – Бивш игуанодон.

  – Бинго! Улучи десетката.

  – Деветдесет и девет бивши? Бивши какво? – все още не можеше да зацепи Вергилий.

  – Бивши изгори, какво друго! Близко до пипето, ако го имаш!

  – Болестите на Маяковски са жени? – попита учудено Джъд.

  – Именно! – извика тържествуващо Косила. – И то не кои да е, а бившите жени на Пушкин. Трябваше да умре още там, проклетникът! Но той предпочете да избяга от Смъртта и тя го последва. Получи предложение, на което малко хора могат да устоят, и се изнесе. Но попадна не там, където искаше, а на Маяковски. И заедно с него – всички ние. Защото ние също получихме предложения на смъртния му одър, всяка от нас – поотделно. И го последвахме. С изключение на Наташа. Тя се оказа най-умната. Как съм могла да си въобразявам, че нещо ще се промени? Че без оная фръцла Гончарова ще избере мен. Вълчотрънкиии! Той избра пак друга. Ей оная там! И я обичаше повече дори от горделивата любимка на императора. Това не е нещо, което може да бъде простено. Никога и за нищо на света! И ето, аз се превърнах в Смърт, а всички останали – в Косми-болести.

  – Но жените от оня списък са били повече – сто и тринайсет, ако не се лъжа?

  – Оня списък беше блъф. Числото беше от списъка на оня светец – Малахия. Малка шегичка от страна на Пушкин. Демек, бившите ми са като папите – така съм ги боготворил и съм ги слушал, както вярващите почитат папите. И числото 99 е условно. Никой не знае колко точно сме. Дори аз не знам броя на Космите си – може да са двеста, триста, че и повече!

  – Ето защо всички жени на Маяковски, които срещнахме, са толкова красиви – каза замислено Златина. – Така изглеждат през очите на Поета – като „гении на чистата красота“, както е казал самият той. Той си ги е харесвал и ги е описал като красавици.

  – Триста? Е-хе-хе! Посмали малко, шарено пиле такова! – засмя се скептично Дун. – Сред болестите има и такива в мъжки род. Какво, и те ли са жени?

  – И те! – сопна се Косила. – Няма значение в какъв род се употребяват – жени са.

  – Дори Косъмът Сифилис? Независимо от мъжкото окончание?

  – Кой е казал, че всички женски имена трябва да окончават на гласна? – изкряка харпията. – Ами Гладис, ами Алис, ами Филис?

  – Ами ако им вземем първите букви и направим абревиатура? Да не сгафим нещо? – продължи иронично Дун. – Като прибавим и Инфаркта към тях… Упс! Няма женско име, завършващо на -аркт.

  – Но пък има Арктика – подсказа Джъд. – Получава се – Инфарктика. Какъв е смисълът?

  – Никакъв! Само си бърборим, за да минат десетте минути и да дойде оня! – озъби се Косила.

  – Чакайте малко! – сети се Габриел. – Вие казахте: „за път – нула минути“. Какво означава това?

  – Косъмът Инфаркт може да поразява за нула време. Затова ще пристигне веднага при Пушкин – обясни Косила. – Но не му е заповядано да убива, а само да го уведоми за ситуацията тук. Пушкин, разбира се, ще дотича да спасява жена си. Елените на Снеговей са всъщност елените на Дядо Коледа – Ледопак. За една нощ могат да обиколят всички къщи на Маяковски и да раздадат всички подаръци. Това е възможно, защото пътуват мигновено. Никой не знае как става това, но действа. Но Снеговей и брат му могат да ги използват само веднъж в годината – на Коледа. Ако пътуват с тях извънредно, магията им изчезва за период от пет години. Ако управителят на Пушкин дойде сега с тях, после ще трябва да измисли друг начин да раздава подаръците на Коледа за пет години напред. Пука ми на пуловера с извезаните елени! Никога не съм обичала Коледа – притрябвали са ми подаръците му!

  – Но Вергилий каза, че Смъртта е много стара и че идва от Табха там. А вие… – запъна се Невянка.

  – А аз съм млада, нали? – засмя се доволно харпията. – Правилно отбеляза, малката. Смъртта е стара, защото се е появила веднага след Прегрешението. Първо е приела образа на змия и е била изгонена заедно с Адам и Ева-Мария от Рая. Смъртта е една, но има много лица, също като Любовта. И това Пушкин го знае най-добре. Смъртта не е Същество – тя е титла. След като умре Съществото или човекът, носещ титлата, тя се предава на друго Същество или човек. Заедно с титлата се получават и някои дарби и привилегии. След като ми беше отказан дарът на Любовта, наложи се да приема дара на Смъртта. И не се оплаквам! Само че оная никаквица, дето бере душа сега, ми беше прът в колелото. Муха в супата, прашинка в окото, камъче в обувката и каквото още там се сетите. Винаги ме саботираше. Съпротивляваше ми се! Там, където аз рушах, тя изграждаше. Там, където аз изтръгвах, тя засаждаше, Там, където аз разболявах, тя лекуваше. Винаги беше на една крачка пред мен. Не мога да я понасям! Но крайната победа е на Смъртта. Винаги е така! Моята лъжа е по-сладка и по-красива от нейната горчива и грозна истина!

  – Младостта е предимство, но не е заслуга. Няма истина там, където няма любов – чу се глас отвън, вратата се отвори и Пушкин се втурна в криптата. – Единствено любовта е в състояние да примири желаното с действителното. А ти си лъжкиня и убийца, Олга!

  Поетът коленичи пред Маша, взе ръката ѝ в своята и ѝ прошепна нещо. Маша отвори очи и го погледна измъчено. В очите ѝ се четеше толкова болка и страдание, че мъжът, надвесен над нея, се разплака като малко дете.

  – Не плачи, обич моя! – прошепна с безкръвни устни Маша. – Любовта винаги е по-силна от смъртта. Грижи се за Пашка! Тая лошотия не го заслужава!

  После главата на Маша се килна настрани и последният ѝ дъх напусна безжизненото ѝ тяло.

Вергилий, не издържайки повече, се срути на колене и нададе глас, който постепенно премина във вой. Той започна да удря черепа си с костеливите си ръце, а накрая се търкулна на пода и се загърчи в неимоверна мъка.

  – Защо, защо, защо! – викаше той и се тръшкаше, и се въргаляше сред топящите се кубчета лед. – Защо, защооо! Ти наистина си чудовище! Чудовищее!

  Скелетът допълзя до краката на господарката на Кукя, хвана я за кокошите крака и започна неистово да я дърпа, ридаейки гръмогласно:

  – Какво направи! Какво направиии! Проклета! Проклета да сииии!

  – Махнете тая купчина кокали от мен! – каза рязко Косила.

  Двама от притичалите се часовои хванаха Вергилий под костеливите подмишници и почти го понесоха към изхода на залата. Той влачеше крака, тропаше по пода, мяташе се в ръцете им, но те продължаваха да го тикат към вратата.

  Пушкин, коленичил пред разкъсаното тяло на съпругата си, беше сложил безжизнената ѝ глава на коленете си, галеше разпилените ѝ златни коси и шепнеше:

  – Маша! Слънчице мое, Машенка!

  Той свали връхната си дреха, сгъна я и внимателно я подпъхна под главата ѝ. Раменете му се разтърсваха от безмълвни ридания. После вдигна поглед, а лицето му беше студено и решително:

  – Какво направи, глупачке? Как можа да я убиеш? Какво ще правим сега?

  – О! – изсъска саркастично и с изкривено от омраза лице Косила. – Какво ще правим сега? Как можах да убия жена ти! Как ще живеем без нея?

  – Да, как? Как ще живеем без най-милото, най-отзивчивото, най-всеотдайното и най-прекрасното създание във Вселената? Можеш ли да ми кажеш как, Олга, идиотка такава! Мозъкът ти е обратно пропорционален на злобата ти. Не разбра ли досега? Жена ми е Златокоска. Онази Златокоска! Не виждаш ли косата ѝ? Защо мислиш, че ходеше непрекъснато с бонета? Не от фалшива скромност. Без нея наистина сме загубени. Всички! Включително и ти. Най-вече ти, хищна, безмозъчна кокошка такава!

  По лицето на харпията се смениха в няколко мига различни изражения – ярост, ирония, неверие, презрение…

  – Какви ги говориш, мизернико? Какво като е златокоса? Тук е пълно с руси кокони като нея. Тя също е със златна коса! – посочи Косила обвиняващо Златина.

  – Именно! Русокоси, колкото искаш, но златокосите на Маяковски досега бяха само две. И ти уби едната, глупачке! Нашата! – извика Пушкин. – Златина не принадлежи на тоя Свят! И скоро ще си тръгне. Тогава какво мислиш, че ще стане?

  – Всички ще загинем! – каза съкрушено харпията. – Маяковски ще бъде унищожен, защото ще излезе от Зоната на Златокоска. Планетата може да оцелее, но животът на нея…

  – Точно така! – каза Пушкин.

  В следващия момент Косила се метна светкавично към Златина, стисна я за китката и извика:

  – Часовои! Часовои!

  Двамата часовои, които бяха отвели Вергилий преди малко, се втурнаха в криптата.

  – В тъмницата! – заповяда господарката им. – Незабавно!

  – Не! – извика Габриел. – Само през трупа ми! Никъде не тръгваме без нея!

  – Ще тръгнете и още как! – изсъска харпията, докато двамата часовои здраво държаха от двете страни Златина, въпреки неистовата ѝ съпротива. – Ако не тръгнете, ще съжалявате!

  – Не можеш нищо да ѝ направиш! – извика предизвикателно Джъд. – Без нея Маяковски ще бъде унищожен. И на мен каза сутринта, когато те срещнахме в коридора, че не можеш да ме пипнеш!

  – Нея и теб – не, но останалите? – каза с леден глас Косила и изгледа страховито групичката. – Да допуснем, че имам причина да запазя жалкия живот на двама от вас, но другите не сте такива късметлии. Всички до един ще отидете на разфасовка! Какво като сте ваксинирани! Имам сума ти болести, за които няма ваксина. Могат да ви убият за броени минути.

  – Какво искаш? – попита сухо Габриел.

  – А така! – зарадва се харпията. – Това вече е разговор! Ако се бяхте съгласили да ви убия, щяхте да избегнете много неприятности. Всичко на Маяковски щеше да си тръгне по старому, както преди да дойдете. Но при така възникналите обстоятелства вече имам други планове и ще действаме по трудния начин. Златина ще остане като заложница тук. Искам вие да отидете до Седмовръх, да чуете какво ще ви каже нашият президент-монарх, да направите, каквото ви посъветва, и да дойдете пак при мен с резултата. Ще ви върна приятелката, само при условие че ми донесете това, което ще намерите. И да не сте посмели да го харижете като териака на някого по пътя! Ако го направите, ще се простите със Златокоската си, както ние се простихме с нашата.

  – Какво е то? Защо не ни кажеш просто и ясно? Ако знаеш какво ще ни посъветва Нероден Петко, защо не ни спестиш – на себе си и на нас, ходенето до Седмовръх?

  – Защото не съм сигурна, не съм сигурна… – измърмори Косила. – Освен това ви трябва президентска заповед, за да тръгнете да търсите това, което мисля, че ще ви посъветва да намерите. А вие ще го намерите, със сигурност ще го намерите, щом той е с вас.

  Тя посочи Джъд, който вдигна в недоумение рамене.

 

  Отвън пред портата ги чакаше Снеговей. Беше в човешки образ – бялата му брада – разчорлена, сините очи – тъжни и тревожни.

  – Пушкин ще остане още малко в Некрополис. Маша ще бъде погребана тук, в отделен гроб – му каза Габриел. – Да е по-близо до Пашка. Това е нейното желание. А ние ще оставим амфибията. Това пък е желанието на Косила – като залог, че ще се върнем.

  – Как ще стигнете до Седмовръх без возило?

  – Ти ще ни отведеш – каза Габриел, – с вълшебната си шейна. Така нареди Пушкин.

  – Хубаво! – отвърна Снеговей. – Има още магия в нея – до тази вечер в полунощ. Трябва да успеем! Вземете си топли дрехи и каквото ви е необходимо от амфибията и се качвайте! Шейната е предназначена да носи подаръци за цял Маяковски – има място. А на мен ми дайте няколко минути да се простя с Маша. Тя беше не само моя господарка, но и един от най-добрите ми приятели.

 

(Следва)