40 °

Отдавна бях дете и пиех мляко.

“Защо пия”

“Как да не пия”

“Спирам от днес”

“Извинявай, бях пияна”

Колко пъти изричах тези изречения пред огледалото “themorningafter”. Гледам жълтеникаво- синьото си лице с две червени петна, където би трябвало да са очите ми и не изпитвам нищо друго освен неистово нежелание да избягам от отговора (защото вече го знам, а той носи повече болка от образа в огледалото). Мдааа , в началото е “Защо?” после неусетно е “Защо пак?”и накрая “Защо пък не?”. Преходът е кратък. Към обяд идва и горчивият вкус с примес на пепел и желязо, чувството на презрение към слабостта ти, срамът от думите които си изрекъл, oт глупостите които си направил, от спомена за снизхождението в очите на смаяния таксиметров, от клатушкащата походка с която си стъпвал тежко у дома и още по-зле- навън, изгорените дупки по полата ми, по съдрания ми чорапогащник, загубения ми часовник… Дали това остана след моите 33 години? На 33 знам всичко за което само лекичко подозирах на 16, на 33 съм загубила всички илюзии, но странно имам желание да градя нови. Че какво да правя до 66 ако не да руша новоизградените? Имам толкова много време, прочетох всички фундаментални книги, изслушах цялата музиката, която вълнува от Реквиема на Моцарт до Trickyи NineInchNails; странно- винаги в онова състояние когато си нараним и безпомощен като изхвърлен от утробата, недоразвит и мутирал ембрион. Но и някак извисен от... градусите, когато сълзите по загубените илюзии са позволени и когато те е яд на майка ти че не е взела 5-те лева, които баща ти и е подавал пред вратата на гинекологията, за да направи аборт. Така е, животът е 5 лева. Свирката е 5 лева. 5 по 40 градуса е началото на всяко едно добро приятелство.

Няма обаче какво да се лъжем, ако не пием от болка, пием от скука и по навик до пепелника да има нещо на което да подпираме несигурните си ръце, а и време да минава и лаф да става. Повод ли? Ами какъв повод-поводът винаги е какво да правя с живота си?

А и друго -видели ли сте някъде весела компания която пие сода или… мляко или кафе? С кафето сме същите самотници, неуверени и плахи, груби и депресирани, комплексирани и глупави… абе цялата гнус на милионната еволюция на човечеството. С 5 х 40 сваляме маските, ставаме хора, събличаме съвестта, предразсъдъците, ставаме красиви и смели, усещаме че животът е повече от престояла вафла от 10 стотинки (обикновена). Накрая долазваш до леглото, правиш забавен и клатушкащ се секс без оргазъм и се унасяш в пиянска треска, от която се пробуждаш… приземен като след бънджи скок, ама си забравил да сложиш ластика и си паднал тежко на земята и си счупил ако не главата си (ако нямаш външни белези от падане) то най-малко си отчупил парченца от себе си и си ги оставил надробени в последната недопита чаша, която измиваш с особено старание…  доста по-късно. И вече не съм принцеса, не съм с бална рокля, а съм Пепеляшка с махмурлук и умопомрачително главоболие, по раздърпана тениска и кой знае защо без бельо, и защо пак съм си легнала него, нали никога вече нямаше? Слънцето ме убива, пробивам си път през болката на тялото и мъглата на спомена от снощи и заставам пред огледалото. Убива ме това което виждам. Очите ми не са зелени и искрящи, всеки кичур от косата ми е умрял, устатата ми иначе хубава е изкривена от страха, че идва нов ден… нов ден, който ще ми даде същото - работа и след работата броиш етажите до 15, не се събуваш, не се събличаш, бързаш към първите радостни глътки, които ще ме върнат там, където не съм Пепеляшка и където има радост и любов. Едва тогава имам сили да се усмихна (после много да се смея). Така ако не знаете се става пиянде. Аз се пропих от любов да ви кажа, сериозно. Толкова го обичах, че не можех да понеса болката да го обичам. Ще ме разбере само този, който е обичал истински, без задръжки. Можеш да се пропиеш само за един мъж, другите минават между другото, там може да минеш със сода. Но джинът и водката не направиха от мен по-смел и уверен човек. След 9 години пиянство разбрах че с алкохола или без него съм същата огорчена жена, само дето вече не ми пука от това.

Знаете ли, винаги съм слушала с отворена уста разни хора като казват “Снощи пих едно с жената” . Дори в момента ме свива стомахът от гледката, двамата пред телевизора, със салатата и кучето наблизо, тя- прокиснала от липса на секс и с лек мисис на белина (в по-лошия случай на недопрано бельо), той- разпуснал шкембето, което е гълтал цял ден пред колежките и качил краката си с неизрязани нокти върху табуретката с кучешки косми. Мълчание… глухи и слепи пред телевизора - единствения лек за “здравото семейство”. Господи, по-добре да пия сама докато умра, отколкото така!

А сещате ли се за тези десетки хора по кафенетата сутрин, които в 8 вече пият първата водка? Тръгваш за работа- те са там, връщаш се от работа - те пак са там - на VIP масата, може би нямат жена с която да си пият ракията или просото тя (жената) е толкова опротивяла, че им иде да легнат и да спят под масата отколкото до мънкащото или пищящо и истерично същество, което обува дънките си в легнало положение, за да ги закопчее и да набута тлъстините, без грим и сутиен, безполова и студена, крива вулва, която копнее поне един мъж да забележи остатъците от младежката и хубост и веднага да го изчука... Жените са виновни за пиянството на мъжете. Те не остават принцеси, те стават лели или курви. Мъжете а виновни за пиянството на жените… по други причини. Защо така и не се разбрахме кой от кого какво иска, а се стигна до там да се напиваме, пребиваме и мразим?

След 9 години пиянство и след един тест за бременност (положителен) отидох до хладилника, извадих водката, изпих от шишето две глътки, запалих две цигари (неусетно), излязох, отидох в църквата, разплаках се и се заклех пред бог и нероденото ми дете, че това са последните две глътки алкохол в живота ми. Така всичко свърши. Импулсът към шишето беше кошмарен първият месец, но чувах гласа на бебето си “Трябва да вярваш в мен.” И аз и вярвах и така заедно минахме през ада на пречистването, на самотата, на всичко което последва и сега когато я гледам топла и заспала да мен, сгушена в изтощеното ми тяло и когато секунди преди да заспи ми казва тихичко “Обичам те, мамо”, знам, че моята тригодишна дъщеря беше и е моето избавление. Тя ми даде това, което ми беше липсвало от мига на раждането ми - обичта и доверието на друг човек, това, което не ми дадоха родителите ми, които не дойдоха да я видят 2 години, това които не ми дадоха… хората. Господи, хора, раждайте деца и ги обичайте, това ще ви спаси, това ще ни спаси от всичките натрупани хилядолетия грехове, това ще ви помогне да оцелеете. Не хранете кучета и котки, създавайте живот.