5.Светът Маяковски – „Изчерпателна картина на пролетта“

  Листчета.

  По клончета –

  с поклон чета.

  II вариант:

  Листчета.

  По следи на лисичета –

  стих чета.

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/izcherpatelna-kartina-na-proletta-vl-mayakovski

  Пътят беше покрит нагъсто със ситни червени песъчинки – остатък от пясъчно-снежната буря, вилняла предната нощ. Зида още спеше и сънуваше любовни океански афери в безкрайното пространство на илюзията, сътворена от жезъла на Чун Ван. От скалите на имението Вълчотрън огромното ѝ туловище се виждаше като застинал сред снежната гора вихър, протегнал хищни щипци към хоризонта. Гигантската златиста богомолка още спеше и сънуваше, но скоро щеше да се събуди и тогава…

  Изпод най-близкия храст, покрит с разцъфтели яркочервени йерихонски рози се подаде остра лисича муцунка. Тя подуши мразовития утринен въздух, огледа следите в близката пряспа и пак се скри в тъмната вътрешност на живия плет. После от храста излезе една полярна лисица, облечена във вталено кожено палтенце, тип инуитска парка1, дълга до коленете, с поли и качулка, поръбени с кожа от росомаха2, Кокетката носеше и топъл кожен маншон на предните лапи, но кой знае защо беше боса.

  – За да оставям лисичи следи – поясни тя неизвестно кому. – Имам косми и от долната страна на задните лапи – все едно съм с обувки. Но на предните нямам – затова ми е маншонът.

  – Лисо, на кого говориш? – чу се пресипнал, ръмжащ глас и от храста излезе един вълк, който нямаше дрехи, нито маншон, но затова пък беше рунтав и космат като мамут, само че не толкова голям и силен. – Зида отиде ли си? Безопасно ли е вече?

  – Зида още е там, където я приспа Чун. Ще спи известно време. Да се надяваме, достатъчно, за да се прибера в Контошани. Ей го де е – отвъд Сурата примка, има-няма няколко километра пеша. Нали ще ме изпратиш? Само се чудя как ще оставям следи като вече всичко е опесъчено от оная богомолка!

  – Зида се е погрижила досегашните ти писания по снега да бъдат попити с пясък, за да се съхранят – засмя се вълкът.   – Както едно време са попивали с пясък мастилото по листовете хартия.

Двамата тръгнаха по снежно-пясъчния път покрай имението в посока към Контошани.

  – И защо ти е да оставяш следи? – продължи след малко вълкът. – Не е ли по-добре да сме непроследими.

  – За да остана в историята – каза лисицата и извади от джоба на парката огледалце. – Като първата лисица, намерила съкровище. А ти ще си първият вълк. Говорили сме за това. Само трябва да намерим шифъра. Аз знам една част от него и съм го скрила в следите си. Но засега няма да ти казвам нищо. Рано е още. Затова трябва да ме слушаш! С мен няма да пропаднеш, а и ти ще останеш в историята – Лиса пак се вторачи в огледалото. – Е, хубава ли съм, Вълчо? Не съм ли малко кривогледа? Не линея ли прекалено?

  – Ами… – помая се вълкът, без да знае какво да каже. – Аз съм женен… Пък ти…

  – Пък аз… Пък ти… – ядоса се лисицата. – Остров Пъкуюл в Нав без Ду ряпа да яде! Всички искат да съм красива и аз ще стана!

  Лисицата се поспря, изтупа си кожухчето и приглади козината на росомахата с четка, гарнирана с косми от вълча опашка, която също измъкна от джоба си. Елегантното ѝ връхно одеяние постепенно се покри със сияен златист пух. После продължи напред, като се оглеждаше доволно в огледалцето.

  – Сега парката ми е златна и пухена – каза доволно тя. – Така ще им приличам на малко, сладко пиленце и те всички ще ме заобичат до полуда!

  – Ти по-добре си гледай в краката! И така си си красавица – без да приличаш на пиле! – измърмори не много уверено вълкът и зачовърка с клечка, която откъсна от най-близкия храст, острите си, пожълтели зъби.

  – Ласкател! – пак не остана доволна лисицата. – Пилето е задължително. Или в краен случай – пате. Умирам си да оскубя някое, за да си върна за чохеното контошче на бабата на Елин Пелин.

  – Елен Пелин е имал баба? Мислех, че е имал само Ян Бибиян.

  – Имал е! Всъщност за истинската не знам, но героиня баба с чохено контошче е имал. В една стихотворна приказка. Там дядото си продава цялото имущество, за да купи сукно за контошче на бабата. И одира две лисици, за да го подплати, че да ѝ е топло. Една от тези лисици е била прапрабаба ми. За отмъщение аз смятам да оскубя няколко пилета, да им одера кожите и да се накипря с мекичка, лекичка, топличка парка, подплатена с птичи пух. Щом бабата може, защо и аз да не мога! Тия златисти декорации не са ми достатъчни. Или всичко – или нищо, ще знаеш.

  – Мислех си, че само аз си меня кожата. Като змиите. Онова брашно и медния гласец…

  – Медения! Вълчо, съсредоточи се върху важните неща, тоест върху мен! На онова пиле в Първа Книга Юйлин-Персефина и без туй му скочи най-безцеремонно отгоре – следователно перушината му идва тук, на Маяковски. Обаче това е нищо. Нацелила съм се в нещо много по-голямо. В един доста по-едър дивеч.

  – Дивеч ли каза? В играта съм! Само кажи кого трябва да изям! Кожата му ще ти я харижа, от мен да мине. От ония козлета още имам киселини в стомаха – глътнах ги с рогцата и с копитата. Поне да им бяха златни зъбите! Пък и ловецът садист с ножа – не искам да раждам пак седем седмачета с цезарово сечение!

  – Кумчо, мислиш ли, че Господ искаше да унищожи Света във Втора Книга, защото е излязъл седмаче? Тоест, създал го е за седем дни и го е оставил недовършен?

  – Откъде да знам! Той все си е в нелегалност. Няма как да Го попитаме, а Мирабела нищо не вдява. Как пише въобще с празната си чутура тая женица, чудя ѝ се! Ние искаме Мирабела да е крадла. Ако тя не иска, ще я принудим. Имаме си начини. Ако трябва, ще я доведем до просешка тояга, за да няма избор и да е принудена да краде, ако иска да продължи да пише.

  – Споко, Вълчо, Лиса знае и две, и двеста! Ще я принудим!

  – Ще я дразним до смърт, за да ни опише лоши и дразнещи, за да можем после на воля да ѝ отмъщаваме, нали? А тя ще излезе злобарка. Ха!

  – Тъй, тъй, знаеш си ти работата. Ще я отклоним от първоначалния ѝ замисъл и ще изпълним романа ѝ с гигантското си его. За какво да пише иначе? За нас. Няма само тя да е главна героиня на всичко!

  – Тя е авторката обаче.

  – И героиня е, Въл! Всичко иска да прилапа с лапа. Алчница!

  – Ще ѝ дам аз една лапа на нея, нали Лисо? Такава лапа ще ѝ дам, че ще ме запомни за цял живот!

  – И тогава ще станем добри същества, нали Вълчо? Като в оня песен.

  – Добро същество до добро същество, Лисо. Ти само си трай!

  – Ами ония стъпки? Щото „следите остават“. Въпреки пясъка на Зида.

  – Нека си остават, Лисо. След туй на никого няма да му дреме за някакви си стъпки. Разплатата е важна. И да е безплатна. Да не ме казват Въл Вълчотрънски, ако не ѝ го върнем тъпкано.

  Двамата продължиха известно време мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Лиса – за чохеното контошче и пухената парка, Вълчо – за това как ще открие тайнственото съкровище на Вълчотрън и ще натрие носа на фуклата Мирабела.

  – Господин Вълчотрънки! – гласчето беше тъничко, тихичко и идваше накъде отстрани – откъм заснежените глогови храсти край пътя.

  – ВълчотрънСки! – поправи го автоматично отнеслият се в мисли вълк, а после се сепна и започна да се оглежда.

Не видя никого и продължи напред, решил, че му се е счуло.

  – Ами аз туй казах! – обади се пак гласчето, този път от един шипков храст с червенеещи се под снега плодове.

Лиса също го чу и тя започна стреснато да се оглежда.

  – Казахте Вълчотрънки, а аз се казвам ВълчотрънСки – настоя вълкът. – Името ми идва от думата „трън“, а не от „трънка“.

  – Все тая! – изписка гласчето.

  – Не е все тая, защото…

  – Вълчо, да не издребняваме! – смушка го лисицата, подуши въздуха и тръгна към храста.

  – Не издребнявам въобще, Лис, въпросът е принципен – заинати се вълкът, спрял се насред пътя. – Думата „трънки“ звучи някак пренебрежително, особено ако има удивителна накрая.

  – Добре де! – изписка пак гласецът. – Уважаеми господин Вълчотрънски! Така става ли?

– Перфектно – каза доволно Вълкът и също се запъти към храста. – Продължете, моля! И ако обичате, покажете се, малко ми е неудобно да разговарям с глас без тяло. Сякаш получавам слухова халюцинация.

  – Защото не сте виждали мобилен телефон – каза гласецът – Аз обаче съм виждал. Отвътре, ако мога така да се изразя. Там. Не можете да си представите какво е. Всеки си стиска ухото и си говори сам. Улиците са пълни с луди самоговорещи си. Някои са по-кротки и са на вибрация, обаче има едни с едни песни, с едни гръмогласни камбани, да не са ти на пътя!

  – Не разбирам… – каза вълкът.

  – Няма нужда да разбирате! – отвърна гласецът. – Достатъчно е да чуете съобщението. – Не че ще помогне особено…

  – Но кой сте вие все пак? – настоя лисицата.

  – Казвам се Би-Бип, въпреки че това няма никакво значение. Там един телефон се повреди и гласовата му поща му се прехвърли тук. Аз съм гласът на тази поща. Вещиците от Зайча сянка ме използват понякога да предавам съобщения. Както и някои други на Маяковски. Бързо, неефективно и неточно. Но е по-добре от нищо.

  – И какво е съобщението? – попита нетърпеливо лисицата, изнервена от споменаването на вещиците, с които имаше дълъг и засега безуспешен съдебен процес за собственост на курниците с кокошки, снасящи златни яйца, от Долината на прегракналите петли в Гуролен.

  – „Поправиха ти превода. Песента ти е изпята, маце, ха-ха-ха! Край на съобщението!“ – каза Би-Бип. – С това мисията ми е изпълнена. Пожелавам ви приятен ден.

  – Ааа, неее! Те ще ми платят, ще ми платят! Проклети, противни бабичкери! – разпени се лисицата, но никой не ѝ отговори. Гласецът беше изчезнал.

  После нещо се случи. Студеният въздух затрептя, завихри се и вълкът с изумление видя как бясната физиономия на Лиса се разтегля, размазва се, връща си за малко предишните очертания и отново избледнява. Той понечи да я попита нещо, но тя – задъхана, с почервеняло лице и изплашен поглед почна трескаво да разкопчава копчетата на кожухчето си.

  – Ама, Лисо! – паникьоса се мамутоподобният звяр и закри с лапа очите си. – Защо се събличаш? Нашите отношения са само делови. Кака Вълчотрънска, ако разбере… Имам седем вълчета сукалчета – Вълчо, първородният, кръстен на мен, Кълчо, Гълчо, Мълчо, Жълчо, Зълчо и Сивокожко. Не ме поставяй…

  – Вълчо, глупак такъв! – изхриптя лисицата, съблече най-сетне парката и я хвърли към вълка. Той изквича и отскочи уплашено. – Щом ти дават, вземай! Аз след малко ще изчезна. Кожухът няма да ми трябва. Отивам там, където няма сняг и студ, защото е пролет. Отивам в новия превод на Мирабела! В предишния нямаше листенца, нямаше лисици, нищо нямаше – само клончета и поклончета! Но сега тя е върнала всичко. Написала е още два варианта. Там има и пролет, и листенца, дори и лисици. И аз след малко ще отида там. Въл, не ме споменавай с лошо! Сбогом! Мирабелаааа!

  Вълчо седна на един пън до шипката и, увесил нос, заподсмърча от неочакваното заминаване на лисицата.

  – Гръбнакът на повествованието! – мърмореше отчаяно той. – Лисицата със стъпките и стихчетата. Ами сега? Какво да я правя тая женска вталена парка? Да я дам на госпожа Зъбла, ама тя няма да се побере. Да ми беше родила поне една щерка, а то – седем мъжки с едни удар! И какво ще стане със съкровището? Как ще го открия? Нали беше написано на снега? Стихчетата останаха, обаче как ще ги прочета? Кой може да разчита лисичи следи? Кой ще ми каже къде да го търся? Кой? Коооой?

  Вълчият вой се извиси над заснежените смърчове, издигна се към небето, рикошира в един замръзнал облак и се стовари с все сила върху леда на Голямото езеро под скалите. То се напука, ледът заскърца и започна да се троши на парчета, а изпод тях се заплиска черна, студена вода. Една озъбена муцуна се появи от една от дупките, разбута парчетата лед и след малко едно нищо без име изпълзя на брега.

  – Няма нищо трррайно в нашия свят. Всичко тече, всичко се пррроменя – каза гърлено Съществото и се превърна в неозъбено нещо.

  Нещото беше малко, розово на цвят, главата му бе топчеста и гладка, с две несъразмерни уши – дясното беше тройно по-голямо от лявото и приличаше на листо от къдраво зеле.

  Някъде долу, по пътя, покрит с тъмен пясък, вървеше сянка на вълк – с оклюмала глава и влачеща се, печална походка. После тихичко, треперливо и дрезгаво в мразовития жесток въздух се разнесе песен – изпълнена с фалцет и доста фалшиво, но затова пък искрено и от сърце:

  Виеше луната,

  светеше вълкът,

  падаше тревата,

  раснеше снегът,

  до стобора мишка

  хващаше котак,

  сляп четеше книжка,

  блесна с ум глупак.

  Глух редеше песен,

  ням държеше реч,

  в гьола пролет-есен

  къкреше гювеч.

  В спукано гърне

  сбраха се обратно

  цел и път стократно,

  аз пък с тебе – не!

  Вълкът пееше сред смълчаната гора, а смърчовете край пътя му кимаха с натежали от сняг клони, сякаш го изпращаха с безшумни аплодисменти.

                                                                                                                   (Следва)

1. Парка – 1. Пристегната в долния край връхна дреха с качулка, която наподобява яке. Създатели на дрехата са инуитите, племе от ескимо-алеутската група, което населява арктическите области на Гренландия, Канада и Аляска. Името на дрехата е “амаути” и означава „животинска кожа“. Първоначално е била правена от кожата на северния елен карибу или от тюленова кожа, намазана с рибено масло, за да стане водоустойчива. Според данни на английския историк Уилям Кокс пък, първите парки са били правени от птичи кожи и пера. Под парката инуитите обикновено носят втора дреха от същата кожа, като козината е обърната навътре за допълнителна изолация. Тя се нарича атиги. Освен това традиционните парки включват качулка, гарнирана с козина на росомаха, която отблъсква влагата. Съвременните парки са вид якета с качулка, гарнирана с кожа. 2. Па́рките са трите богини на съдбата в римската митология, дъщери на Юпитер и Юстиция, които съответстват на мойрите в древногръцката митология: Нона (на лат. името ̀и означава „Девета“) преде нишката на човешкия живот (отговаря на мойрата Клото), Децима ( „Десета“) определя дължината на тази нишка (отговаря на мойрата Лахезис), а Морта ( „Мъртва“) я реже и така прекъсва живота (отговаря на мойрата Атропос).

2. Росомаха (лакомец) – най-големият сухоземен вид от семейство Порови. Странстващо животно, чийто периметър на действие е около 1500 – 2000 km². Храни се основно с дребни животни, но има случаи, когато росомахи нападат много по-едри от тях животни. Използва хралупи, храсти и дори празната коруба на друго животно. Понякога ляга, свита на кълбо, в снега под дърво. Пещерите са също идеално нейно убежище. Росомахата може да е изключително агресивна към другите животни, особено ако се почувства заплашена. Тя умее да защитава плячката си от нападенията на вълка и кафявата мечка.