6.Светът Маяковски – „Край гората в снежна вечер“

  Чия е таз гора, аз мисля, знам.

  Домът му в селото е, но оттам

  не вижда как дивя се тук

  на снежната гора – вековен храм.

  А конят мисли, че напук,

  сред пустошта, без пристан друг

  край езерото ледено стоя

  в най-ледената нощ – без звук.

                              Роберт Фрост

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/kraj-gorata-v-snejna-vecher-robert-frost

  Роберт Фрост (1874 – 1963) – американски поет, четирикратен лауреат на наградата Пулицър. Роден в Сан Франциско, САЩ, в семейството на журналист и учителка. Когато е 11-годишен, баща му умира от туберкулоза и майка му се връща с него в Масачузетс, където заживяват при дядо му във ферма, недалеч от градчето Лорънс. Робърт завършва прогимназия и следва един семестър в колежа „Дартмут“, след което работи в местна текстилна фабрика.

  1894 – нюйоркско литературно списание публикува елегията му „Моята пеперуда“.

  1895 – жени се за Елинор Уайт. Работи като учител и фермер.

  1897 – 1899 – посещава Харвардския университет на издръжката на дядо си, но напуска университета, без да се дипломира. Работи като учител, обущар и редактор.

  1900 – с помощта на дядо си става собственик на ферма в Дери, Ню Хампшър и с учителство и земеделие поддържа многочленното си семейство. Преподава английски в академията „Пинкертън“ и психология в щатската гимназия на Плимът, но американските списания все така упорито отхвърлят стихотворенията му. Отчаян, продава фермата.

  1912 г – заминава за Англия.

  1913 – излиза първата му стихосбирка, „Момчешко завещание“.

  1914 – излиза втората му стихосбирка, „На север от Бостън“.

 1915 – завръща се в САЩ, където е назначен като професор по поезия в Харвардския университет.

  1916 – излиза третата му книга „Куп от интервали“.

  1924 – получава първата си награда „Пулицър“.

  Следват книгите „Събрани поеми“ (1930), „Далечен обхват“ (1936) и „Дървото на свидетелите“ (1942). За тези години получава безпрецедентен брой литературни награди, академични и обществени почести. Поетиката му съчетава пасторална и философска сдържаност, често с ироничен коментар.

  – Гората ми се нарича Боринарника – на хълма на другия бряг на Пияна е. Дърветата там са още млади и стават само за подпалки, затова я кръстих така. Утре ще се разходим и до там.

  Пушкин стоеше пред оградата и чакаше всички да се съберат. Беше облякъл отново мечата шуба и кожените ботуши, но сега на врата му бяха увесени завързани с шнур топли ръкавици от боброва кожа с един пръст, а на главата си носеше рошава кавказка шапка папаха. Той вдигна бинокъла и започна да разглежда нещо на отсрещните скали.

  – А, ето ги! – възкликна той и подаде бинокъла на Дун. – Гледай езерото между скалите!

  – Виждам го – каза Дун. – Е, и?

  – Нещо друго не виждаш ли?

  – Не. Само някакви черни точки на леда.

  – А така! – зарадва се Пушкин. – Това са те.

  – Кои те?

  – Вълците ми, разбира се. Кои други? Мислех, че днес няма да излязат, защото главатарят им – Вълчо Вълчотрънски е в траур, но все пак са решили да работят. Малко е трудно да управляваш вълчия нрав, но Снеговей се справя чудесно. Успял е да ги изкара.

  – Защо Вълчо е в траур? Някой близък ли му е починал? – поинтересува се съчувствено Невянка.

  – Може и така да се каже. Лиса Контошанска се е върнала внезапно в оригинала.

  Всички замълчаха за момент.

  – О, разбирам! – измърмори Дун.

  – Тя беше най-добрата му приятелка – поясни Пушкин. – Все се забъркваха в разни неприятности. От една страна ми е мъчно за него, но от друга се радвам. Няма да му отвлича вниманието с аферите си. Пък и вещиците от Зайча сянка ще са доволни и няма да го тормозят повече за близостта му с нея – сега курникът за златни яйца става техен.

  – Ясно – каза Дун, но не изглеждаше особено заинтригуван. – И какво правят тези точки на езерото? Не виждам да се пързалят.

  – Ловят риба, какво друго!

  Дун пак вдигна бинокъла и наблюдава известно време.

  – Виждам, че някои от тях копаят дупки в леда, а другите просто седят – каза разочаровано той.

  – Точно тези са риболовците.

  – Нямат въдици – възрази Дун. – Мисля, че си почиват от копането.

  – Не им трябват въдици – каза Пушкин, – защото имат опашки.

  Пак настъпи мълчание. Дун продължаваше да се взира през бинокъла.

  – Като в приказката! – досети се съобразителната Невянка. – За вълка и лисицата. Тя го насадила на пачи яйца, или по скоро – на зелен хайвер. Накарала го да лови риба с опашката си и той замръзнал.

  – Тя винаги прави така! – намръщи се поетът. – Затова съм благодарен на Мирабела, че я върна в оригинала.

  – Ама това тя ли беше? Същата онази лисица?

  – Тя има много лица – каза загадъчно Пушкин. – Но сега май наистина се отървахме от нея. Тук номерът ѝ не мина. На Маяковски вълците наистина ловят риба с опашки и това е доходен бизнес в някои райони. При нас във Вълчотрън е по-скоро хоби. Оставили сме ги от сантимент. Преди имението е било тяхно, но прадядото на Вълчо го е проиграл на карти в полза на моя прадядо Ханибал.

  – Той сигурно ви има зъб! Вълчо, имам предвид – предположи Невянка.

  – Не знам – каза поетът. – Твърди, че ни е благодарен, че му предлагаме препитание. Но знаеш ли ги вълците…

  – А те? – обади се Златина. – Как се спогаждат с овцете и козите?

  – Разбирам какво ме питаш – каза Пушкин. – Отговорът е: много добре. Храним ги обилно по три пъти на ден и си живеят дружно и сговорно. Поне така изглежда. Но досега вълк от стадото ми не е посегнал на овца или коза. И с кучетата дружат.

  – Но защо са ви кучета? – поинтересува се Джъд. – Нали вълците…

  – И така, събрахме ли се всички? – попита високо Пушкин, направил се че не чува въпроса, и огледа групичката.

  – Тъй вярно! – израпортува Дун.

  – Този път ще ходим пеша – предупреди поетът.

  – Чудесно! – зарадва се Габриел. – Ще се разтъпчем малко. Маша няма ли да дойде?

  – Маша се разпорежда в кухнята – каза Пушкин. – Замислила е нещо за вечеря. Дори и аз не знам какво е.

  – Жените са ужасно непредсказуеми – ухили се Дун, а Джиа пак го сръчка. – Какво! От собствен опит го казвам.

Пушкин не отвърна нищо и поведе групичката по пътя нагоре към скалите.

  – Не знаех, че и утре оставаме тук – каза Дун на Габриел, когато поетът се отдалечи напред.

  – И аз – отвърна бившият ангел и погледна към небето над платото, където кръжаха десетина черни кани. – Птиците-стражи са неспокойни. Може би Пушкин има нещо предвид. После ще го попитам. Той обеща да прати един отряд охранници и до кораба. Имаме добра защита, но всяка помощ е добре дошла.

  Фермата представляваше комплекс от няколко сгради, чисти и приветливи, боядисани в ярко червено: краварник със стотина бокса, две отделни кошари, една – за овцете и козите и друга – за вълците, просторен свинарник, няколко курника. Имаше и Млечно крило с ледница, маслобойна и мандра. Само минаха покрай сградите, без да се отбиват вътре, а Пушкин изброяваше видовете животни, които се отглеждат там.

  – Овцете са ни мериносови, а козите – със златни зъби. В горите на север имаме и множество диви животни. Често ходя на лов там. Оранжериите са покрай другия бряг на реката, там са и овощните градини – имаме най-разнообразни плододайни дървета и храсти – цитрусови, умерено-континентални и какви ли още не. При нас е малко мъгливо заради изпаренията на Пияна и горещите извори, но затова пък сме почти като в рая – всичко расте и процъфтява, благодарение на изкусните ни градинари и агрономи.

  – Ами там, където няма горещи извори? – поинтересува се Габриел.

  – Да, има хора и Същества, които не са такива късметлии като нас – поклати глава печално Пушкин. – След изместването на Маяковски в края на Зоната на Златокоска те не пожелаха да се преселят и останаха по родните си места. Приспособяват се, както могат. Създават Студени градини.

  – Студени градини?

  – На открито. Засаждат ги със специални студо- и снегоустойчиви сортове. Те цъфтят и плододават направо в снега. И във Вълчотрън сме направили една експериментална градина – до Малкото ледено езеро. Цъфналите снежни люляци и орхидеи са великолепни на фона на покритите със сняг склонове. С тропическите дървета срещаме малко трудности, но се надявам, че ще успеем да култивираме и от тях. По пътя за Контошани също растат някои хибридни сортове. Правят се научни изследвания. Ако успеем да присадим епидермален студоустойчив слой и върху кожата на хората и Съществата, проблемите ни със студа ще бъдат окончателно решени. Тогава ще стане възможно да строим селища не само около горещите извори, а по цялата повърхност на Маяковски. Това е огромна територия. Няма да водим постоянно войни кой да владее топлите места. Поне не толкова често, колкото сега. Това е мечтата ми!

  След около час катерене по стръмните скали стигнаха до Голямото ледено езеро – продълговато по форма, разпростряно на площ от около осем хектара и с дълбочина до десет метра, както обясни гидът на пътешествениците. Вълците, унило наклякали по леда покрай брега и по-навътре, се постегнаха и поокопитиха – копаещите бодро поздравиха господаря си и още по-усърдно размахаха кирките, а риболовците потопиха още по-дълбоко дългите си рунтави опашки в ледената вода.

  – Имат специално селектирани извити шипчета на опашките – обясни Пушкин. – На тях се закача примамката. Тук ловим пъстърва, есетра, щука, чига, белоперка, както и един особен вид кръстоска между морска звезда и ягода, приспособен за сладководни басейни – ягодов пернат звездопод.

  – Кръстосали сте плод с мекотело? Как? – учуди се Дун.

  – „Кръстосали“ е образно казано. Взели сме студоустойчива морска звезда от Северния ледовит океан, хранили сме я продължително време само с ягоди, от което месото ѝ е придобило тъмнорозов цвят, сладък вкус на ягода и превъзходен аромат. После сме я пуснали в езерото – и воала! – обясни Пушкин. – Там продължаваме да ги захранваме с ягоди. Те имат способност да регенерират. Понякога, ако количеството им намалее драстично, късаме крайниците на уловените екземпляри и ги хвърляме обратно в езерото. От тях поникват нови звездоподи.

  – Но как е възможно? – не можа да повярва Дун. – Доколкото знам, морските звезди са хищници – хранят се с миди, стриди и охлюви. Но ягоди!? За първи път чувам.

  – Тук сме на Маяковски – каза дълбокомислено Пушкин. – За много неща ще чуете за първи път.

  Той тръгна по брега към наклякалите по леда вълци.

  – Късали им крайниците! – възмути се тихо Дун. – А се отнасяли хуманно към животните си! Садисти! Няма да кусна от тия многострадални ягодови звезди!

  Един от вълците на леда, по-едър и по-рошав от останалите, имаше особено унил и нещастен вид. Погледът му се рееше някъде нагоре към скалите, сякаш мислеше за нещо свое си – печално и невъзвратимо. Опашката му беше едва потопена в леда, а ведрото до него беше почти празно – беше уловил само две малки сребристи каракудки, хванали вече коричка лед.

  Пушкин се приближи до него:

  – Моите съболезнования, Вълчо! Разбрах, че Лиса се е преселила в оригинала. Съжалявам за загубата ти!

Вълкът вдигна глава и в очите му се четеше такава мъка, че на господаря на имението Вълчотрън му дожаля за нещастното животно. Той погледна празното ведро и каза съчувствено:

  – Виж, разбирам, че сега не си в състояние да ловиш риба. Няма смисъл да мръзнеш тук на студа. Ти си добър и предан работник, въпреки че често се отлъчваше заради дребните лудории с безценната си приятелка. Винаги съм ти прощавал, защото водиш вълчето ми стадо с вещина и мъдрост и винаги осигурявате на трапезата ни прясна и качествена риба. Пускам те днес в отпуска!

  В очите на вълка се мерна мимолетна радост. Той погледна към събратята си, които се размърдаха неспокойно.

  – Ами те? – попита вълкът. – Няма ли да пуснеш и тях? Трета седмица работят извънредно.

  – Не мога! – каза Пушкин. – Както виждаш, имаме гости. Смятаме да им поднесем риба за вечеря. Дошли са от много далече и трябва да бъда добър домакин.

  – Миналата седмица бяха гости от Бурлюк и трябваше да се стрижат овце, защото си беше наумил да им подариш топли триъгълни армяци1 на изпроводяк. По-миналата седмица бяха група примък-отмъкчета от Гуролен. Заради тях трябваше да доим крави цяла събота и неделя. Винаги вълците ти вършат черната работа. Другите пускаш, а нас – не!

  – Да! Точно така! – чуха се гласове.

  – Плащам ви извънредно за това! – напомни Пушкин. – Другите предпочитат да си почиват.

  – Но не е достатъчно! – настоя вълкът. – Искаме увеличение. Двойно!

  – Да! Да! – заръмжаха вълците.

  – Приятели, успокойте се! – извика Пушкин. – Ще поговорим за това, но не тук и не сега. Нека да изпратим първо гостите! Моментът не е подходящ…

  – Никога не е подходящ! – извика един възрастен вълк с изпопадали предни зъби. – Все ми обещавате специален порцион, защото не мога да дъвча, и все не получавам нищо. Съвсем изпосталях. На! – обърна той мършавия си гръб към пътешествениците. – Ребрата ми вече се броят. Малките вълчета ми се присмиват. Викат ми Хръбел-Щърбел. Писна ни от тази несправедливост!

  – Да, Щърбавия е прав. Несправедливо е! – чуха се пак гласове.

  – Добре, да се разберем така. Нека Вълчо и старейшините ви да дойдат утре сутринта в Кантората. Снеговей ще извади ведомостите, ще видим кой колко е работил и колко е получавал и ще решим какво да бъде увеличението.

  – Значи ще има увеличение? – зарадваха се вълците.

  – Ще има! Давам ви дума. А сега, продължете работа, моля. Вълчо, както казах, ти можеш да се прибереш в кошарата.

  – Оставам! – каза скромно Вълкът. – Или всички, или никой.

  – Ти решаваш – каза хладно Пушкин. – Моля да ме извините, но трябва да заведа гостите си и до Малкото ледено езеро. Искам да им покажа нашата прекрасна експериментална Студена градина.

(Следва)

1. Армяк – връхна дреха от груба вълнена тъкан с качулка, без копчета, токи, замята се и се завързва с каиш. Прилича на вълнен топъл халат. Носи се през зимата.