6 месеца ЛЮБОВ

Това е един обикновен разказ, неотличаващ се от другите с нещо по-особено. Със съвсем обикновена тема, а не с нова и непозната досега. И историята, която се описва тук е съвсем обикновена и за обикновени хора...

Става въпрос за един мъж и една жена. Запознават се случайно в парка и любовта им се развива много бързо и пламенно. Щастливи са. С малки проблеми, разбира се, но щастливи. Когато бяха заедно нищо и никой друг не съществуваха. Няма да описвам любовта им, не бих могла, а и мисля, че тя не може да бъде изразена, а почувствана. И двамата сякаш бяха посветили живота си, за да правят другия щастлив. И успяваха. Сигурно се питате за какво по дяволите пише това, с каква цел... Както казва великият писател Лев Толстой : „Всички щастливи семейства си приличат, но всяко е нещастно посвоему”. Какво беше нещастието на Васил и Елена ли... Васил криеше нещо при запознанството си с Елена, което мислеше, че ще му попречи да е с нея, но всичките му страхове бяха напразни, защото след като й призна, тя го обикна още повече, а моментите заедно все по-красиви. Васил беше болен. Когато бе на 15 откриха болестта и след тежка операция успяха да го отстранят и лекарите даваха много обнадеждаващи прогнози. Сега 6 години по-късно туморът се бе появил отново. Но... прогнозите и изследванията не даваха надежда за живот. Оставаше му година, а може би и по-малко. С появата си Елена му вдъхна сили, желание за живот и борба. Тя бе само на 17, но бе решена да е с него до последно. Беше си обещала никога да не плаче пред него, да не показва всичкия ужас, който изпитваше, страха, че ще го загуби. Знаеше, че е неизбежно и че трябва да приеме мисълта заради неговото спокойствие. Денем беше усмихната, лъчезарна, а нощем, когато той заспеше... плачеше неутешно... Но нямаше избор, трябваше да е силна. Не, всъщност имаше избор – да го остави и да продължи живота си без него, както той самия я беше посъветвал. Но тя нито за миг не си и го помисляше! Преживя с него слънчевите дни на плажа, нощите под звездите, романтичните вечери и въобще всички онези малки нещица, които ни носят неописуемо щастие. Но заедно с тях преживя и агонията, през която мина той... Както се казва, в добро и лошо, болест и здраве, докато смъртта ги раздели. Те бяха щастливи, о, да! В това нямаше спор, наслаждаваха се на всеки миг, защото можеше да им е последен. Защото никога не се знае кога ще настъпи Смъртта... Един следобед се скараха. Една от дребните обичайни кавги, които неизменно присъстват във всяка връзка. Елена не му проговори цяла вечер, а като легнаха, му обърна гръб и се престори на заспала. Измина около половин час, Васил много искаше да я вземе в обятията си и да заспят прегърнати както всяка нощ. Обърна се към нея, докосна я нежно по рамото, но никаква реакция от нейна страна. Тя не спеше, но и още му бе сърдита. Реши да му проговори чак на сутринта. Васил се надвеси над нея, целуна я нежно по бузата, от устните му се отрони едва доловимо: „Обичам те!” и легна да спи...

Елена се събуди първа. Нямаше търпение да прегърне и целуне любимия си. Кавгите им обикновено траеха няколко часа и след това всичко вървеше по ноти. Обърна се и понечи да го целуне, но се смрази от ужас. Не усети дъха му, нито биенето на сърцето му... До нея лежеше безжизнен труп. Знаеше, че този момент ще настъпи все някога, но дори не подозираше, че няма да може да се сбогува с него... Да му каже, че го обича за последен път... Само ако знаеше... само ако знаеше какво ще се случи, не би го отблъснала предишната вечер... Не отиде на погребението. Чувстваше се ужасно задето в последната му нощ го наскърби, но дълбоко в себе си знаеше, че е дала всичко от себе си този човек да прекара остатъка от живота си щастлив. Беше му подарила 6 месеца ЛЮБОВ...