Вървях по пътеки пълни с камъни, изкачвах се по стръмни скали, ходех по опънати въжета... себе си търсех. Срещах различни хора, взирах се в различни лица, но в ничии очи не намерих онова, което търся. А какво всъщност търсех аз? Да се хвана за клона на някоя надежда и да си въобразявам колко искана и желана съм от нечии чужди ръце, които всичко друго искат от мен, но не и любов. Хората идват и си отиват от живота ни, те просто гонят интересите си, без да се интересуват ни най-малко от това как ще се чувстваш ти, когато от върха - захвърлят душата ти на дъното. Но има нещо, което вървейки по най-прашните пътища, научих... урок, който мъглите и бурите в живота ми дадоха, макар и по най-коварния начин. Научиха ме да не навеждам глава, никога за нищо на света! Да не чакам признанието на някой, а сама да вярвам в себе си!
И знаете ли защо го правя? За да докажа, че мога! Пред кого се доказвам ли? Пред себе си! Защото днес аз вече пораснах, отдавна вече не съм дете, което гони вятъра, не съм онова малко момиченце, което се лута из сенките на големите и търси себе си... днес аз съм жена с високо вдигната глава, която знае какво иска и как да го получи!