А КЪДЕ Е ЛЮБОВТА

          В средата на месец май и в началото на месец юни 2013 година получих покана от Председателя на Международните литературни срещи на КНС – Ибрахим Османбашич – да присъствам на Шестите  международни литературни срещи в Сараево, а така също да изпратя мои стихотворения на сръбски или на босненски език за участие в техния алманах. Изпратих стихотворения, но се колебаех да пътувам до Босна и Херцеговина поради дългото разстояние – пътуването ми до там с автобуси и влак щеше да трае около 24 часа. По-късно получих отново покана от Председателя на фестивала, в която упоменаваше, че мога със себе си да взема още един човек и че престоят ще трае 5 дни, с  нощувки в хотел „Радон Плаза”, а самите литературни срещи ще бъдат в периода 15–17 август 2013 година. Отговорих на писмото, че приемам поканата и че няма да взема със себе си друг човек. На 13 август (вторник) тръгнах на път. На този ден във влака по маршрут София-Белград имаше свободни места – по тази линия в петъците почти е препълнено; много български амбулантни търговци пътуват за Димитровград и Ниш. От Сърбия до Босна и Херцеговина минахме през няколко митници. Любувах се на красивата природа, на горите, на реките, на посетите ниви и полета с различни видове култура, на добре поддържаните пътища, на малките тунелчета, през които минавахме с автобуса... На 14.08. следобед пристигнах на автогарата в Ново Сараево. След войната за кратко време тук бяха построени толкова нови постройки: нови блокове, магазини, банки и др. Поразходих се в новото градче, взех такси, което ме закара до „Радон плаза”. Обслужването в хотела беше на много високо ниво. Бях омаяна както от външния му вид, така и от подредбата му вътре – във фоайето и по етажите всичко беше в цвят от старо злато; в стаята, където бях настанена, пердетата и покривките – също. Стоях на вратата на хотелската стая и само като си помислих, че можех да бъда тук, на това място, заедно със съпруга си, с човека, който изцяло ме подкрепяше в тези начинания, изведнъж от очите ми рукнаха сълзи… „В такива моменти разбирам колко сме пропуснали и колко ли още ще пропуснем, любими!” – казах аз на глас, а сълзите ми течаха безспирно...

          Привечер излязох да се поразходя. Напазарувах си в близкия магазин до хотела. Обслужването тук също беше на много добро ниво, както и в Сърбия. Когато се прибирах обратно, в стъклата на големите сгради се беше отразил розовочервеният разчорлен залез. В продължение на години не бях обръщала внимание на това вълшебно природно явление. По тротоара вървях бавно, около мен нямаше никой. Спомените нахлуха в мен: „Погледни към Небето, мила! Виж каква красота е нарисувал Бог с Неговата четка!” – чувах гласа на съпруга ми. И това ме върна отново в действителността, за да ме накара още по-внимателно да се вгледам в небето и в залеза…, а на следващия ден отново да видя и изгрева.

          На 15.08. (сутринта) пред ресторанта на хотела се запознах с председателя на фестивала – Ибрахим Османбашич и с босненския поет и писател – Дино Порович (Пора), а по-късно – с Мубера Исанович, Валерио Орлич, Фикрет Цацан, Ханкуша (Ханка) Хамзагич, Славица Клейн, Сюлейман Аличкович, Лиляна Томлянович, Иван Корпонаи, Бехия Сарачевич, Ангелка Корчуланич и др.

          В ресторанта обслужването също беше много добро; оттук се виждаше красивата панорама на целия град.

          Програмата на фестивала беше разнообразна – имаше представяне на нови книги и списания от различни държави, организирано беше четене на стихове от автори и др. Впечатли ме това, че всеки един от босненските автори четеше стихове за свободата на Босна.

          Всяка война оставя трайни, болезнени следи и загуби. Такава е била и гражданската война през периода 6 април 1992 – 14 септември 1995 г. в Босна и Херцеговина. Една от участничките на Международните литературни срещи ми сподели, че по време на гражданската война в техния двор нахлули няколко човека. Съпругът ѝ наредил на нея и на сина им, който бил непълнолетен, да се скрият под леглото и да не се обаждат, каквото и да се случи с него. Питали го къде се намират съпругата и детето му, мъчили го, за да изтръгнат от него тази информация, но той не им отговорил, след което отрязали главата му. Така те станали свидетели на това злодеяние. Тази жена ми разказваше за тези неща много тихо; страхуваше се да говори на глас за тях, но искаше да науча за тези злочинства, които според думите ѝ са сполетели доста босненски семейства. Мълчах и само душата ми се разкъсваше; съпреживявах както нейното страдание и болка, така и страданията и болката на всички пострадали. На 16.08 след представянето на няколко книги и автори казах на Мубера, че ще отида до Баш чаршията, за която бях чувала от мои познати доста хубави неща. В момента тя разговаряше с един от авторите, който беше представил своя книга, и ми каза, че след 10 минути ще приключи с него и ще дойде с мен. Чаках я повече от 20 минути и тръгнах към спирката сама, но тя, като забелязала, че ме няма, ме догони и тръгнахме заедно. На Баш чаршията за първи път видях толкова много гълъби на едно място. Туристите и децата им се радваха, хранеха ги и си правеха снимки с тях. Беше много топло и бях облечена с рокля с презрамки. Носех фотоапарата със себе си, спирах често, защото исках да запечатам в него повече моменти от това място. Надничах в дюкянчетата и се наслаждавах на труда на майсторите, които правят различни украси от злато, сребро и мед. А Мубера щом забележеше, че ме няма покрай нея, започваше да ме вика: „Златоооо, къде си?”  С постоянните си викове тя ми припомняше, че трябва да стоя по-близо до нея, без да се отделям… Нямах обяснение за нейното поведение, дори ми се прииска да бъда сама… Седнахме с Мубера на едно от заведенията, точно до фонтан Себил. Тук кафето се сервира на табличка с джезве и чаша вода. Босненците умеят добре да посрещат и обслужват туристите, да общуват с тях, да ги предразполагат, за да се чувстват добре. Бавно отпивах от ароматното босненско кафе и наблюдавах гълъбите. След това тръгнахме с Мубера към автобусната спирка. На път дотам видях по сградите куршуми – спомени от войната. Тя изчака, докато се кача в автобуса за хотела, и си тръгна. На около 100 метра от „Радон плаза” имаше опушена сграда със счупени прозорци и с дупки по стените от куршуми. Стоях безмълвна… Сърцето ми подсказваше, че тук се е случило нещо много лошо.

          На 17.08.2013 г. от 12.00 ч. бях поканена от сараевските поети и писатели на литературно четене с поетесата Бехия Сарачевич в Литературния клуб в Сараево. Дино Порович (Пора) ни закара с неговата кола. Дотам заедно пяхме – всеки на своя език – песента „Катюша”. Бяхме посрещнати много топло и радушно. На литературното четене беше поканена да присъства Бранка Колар Миятович – вицепрезидент на Асоциацията на еропейските изобретатели. Мои стихове на сръбски език прочетоха Мубера Исанович и Дино Порович (Пора), а аз ги прочетох на български език. Бранка Колар Маятович ми даде своя имейл и пред всички заяви, че през месец октомври ще ме покани на Европейската конференция за иновации при жените в Баня Лука. След като приключихме с литерурното четене, с Мубера отидохме отново на Баш чаршията. Исках да направя още няколко снимки, а и отново да видя гълъбите. Там се срещнахме с Ханкуша (Ханка) Хамзагич, на която предната вечер беше представена поетична книга. Поканихме я да пие кафе с нас, като използвахме услугата на същото заведение от предния ден, и се любувахме на гълъбите. После с Ханка се върнахме в хотела, но преди това отново застанах пред същата сграда, която видях предния ден. Тогава Ханка почти шепнешком ми каза, че тук са се случили много страшни неща; че дупките по сградата са от куршуми,  изпратени от другата страна… (така босненците наричат тези, които воюваха с тях). Сподели ми също, че по време на гражданската война много хора били убити – мъже, жени, деца, стари хора… но най-вече деца. За да се отклони от страшните си спомени, изведнъж се върна към детството си:

          – Когато бях дете, – каза тя, – моят баща ме наричаше Гуру, защото е искал да има момче. А аз все му се сърдех и му отговарях, че не съм момче, а съм момиче и моето име е Ханкуша (Ханка), а той ми се усмихваше и пак повтаряше: „Ти си моето момче Гуру”.

          – Гуру звучи също добре! – ѝ отговорих аз. – Може да си сложиш псевдоним Ханка-Гуру, така ще уважиш желанието на баща си.

          – Като Латинка-Златна например! – погледна ме и се усмихна. – Ще напиша книга и ще я посветя на теб, – каза тя. 

          После пак потъна в мислите си. Изведнъж ме попита:

          – Латинка-Златна, защо започна тази война? Защо се случват толкова страшни неща в света? Защо? Нали Бог е милостив и обича всички?

          – Да, Бог е милостив и вселюбящ, Ханка-Гуру! Войните не са от Него! За съжаление още от времето на Каин и Авел хората все първичното ги тегли, брат брата да убива! – с болка и с огромна тъга ѝ отвърнах аз.

          Малко преди заключителната вечер на фестивала (17.08) разговарях с Ибрахим Османбашич моето стихотворение, поместено в алманаха, да прочета на български език, а Мубера да го прочете на сръбски език, и той се съгласи. В алманаха „Извън обсега” са включени автори от Босна и Херцеговина, Германия, Хърватия, Австрия, Сърбия, Словения, Косово, САЩ, България, Англия, Испания, Египет, Македония, Черна гора, Дания и др. След като се приключи с литературното четене и с награждаването, всички се преместихме в другата зала, където Директорът на хотела беше приготвил богата почерпка. По време на разговора ни с един босненски поет Мубера започна да му обяснява как спокойно съм обикаляла с роклята си с презрамки и с фотоапарата си по Баш чаршията и колко много тя се притеснявала за мен. Заедно с този поет присъстваха дъщеря му, която беше втора година студентка в София, и съпругата му. Първоначално си помислих, че Мубера си прави шега, но по време на разговора ми с дъщерята на поета разбрах, че се е случвало от Баш чаршията да бъдат отвличани туристи, дори имало и такива, които пощипвали жените туристки, с цел да ги унижат, като така хвърлят петно на Босна и Херцеговина, а всъщност тези неща са били правени от хора от други държави, проповядващи исляма. Разбрах, че Мубера наистина е била загрижена да не ми се случи нещо, което да накърни честта на Босна и Херцеговина, а така също и моята чест;  разбрах колко много обича родината си! Същата вечер един от присъстващите на фестивала – Сюлейман Аличкович – ми сподели, че неговите корени са от Кърджали и че има желание да посети тези места на своите деди, за да напише книга, но не знаел как ще бъде приет в този край. Отговорих му, че съм живяла над 19 години в прегръдката на Родопа планина; че хората там са топли, сърдечни и гостоприемни и че това ще бъде най-хубавата му книга, която той ще напише.

          На 18.08. на сутринта Ханка ми каза в ресторанта, че разговаряла предната вечер с журналиста Юско Бояджич от Босфора, (той е и дописник на Радио – Б. и Х. и федералната телевизия в Сараево); ; информирала го, че на фестивала присъства и поетеса от България, и той пожелал да се срещне с мен. Уважих поканата му и отидохме заедно с Ханка на Баш чаршията. Юско Бояджич ми сподели, че е бил във Варна два пъти и че е останал с най-добри впечатления за България. Попита ме какви са моите впечатления от Международните литературни срещи в Сараево. Отговорих, че по мое мнение са на много високо ниво и че участващите автори във фестивала, които си тръгнаха същата сутрин от Сараево, са казали: „Беше хубаво, но за кратко време.” С него разговаряхме за културата и изкуството в Босна и Херцеговина и в България. Беше добре запознат с босненските автори и с тяхното творчество, защото ги назоваваше по име.

          На 19.08. от рецепцията на хотела ми извикаха такси за автогарата. Оказа се, че шофьорът на таксито по време на СОЦА също е бил в България. Той ме попита дали у нас още се произвежда хубавото асеновградско уиски. Отговорът ми беше положителен, но ми стана много тъжно, че чужденците умеят да ценят нашето качество на стоките ни, докато ние, българите, предпочитаме внос отвън; докато нашите очи все навън гледат…

          Докато пътувах от Босна и Херцеговина за Сърбия, отляво на автобуса видях църква, на която пишеше: „Бог е Мир”. Душата ми започна да крещи от болка: „О, милостиви, Отче, а къде е мирът? А къде е Любовта?“

Б.а. „Жените в служба на творчеството”е името на третата Европейска конференнция за иновации при жените. Тя се проведе в Баня Лука в периода 11–13 октомври 2013 година. По уважителни причини не можах да присъствам, но и досега си кореспондираме с Бранка.

В периода 15–17 август 2013 година присъствах на VI-те международни литературни срещи в Сарево, Босна и Херцеговина; от 6 до 8 август2015 година отново присъствах на VII-те международни литературни срещи в Сараево: на фестивала бяха представени двуезичната ми поетична книга „Дъх от мечти”, алманасите „Ехо от Мелта”(Ловеч), „Мостове” (Ловеч) и „Културна палитра”(Перник);  през 2017 година на VIII-те международни литературни срещи получих признанието „КНС-ПЕРО” за ,„Международно културно сътрудничество” и за разпространяване на творчеството на босненско-херцеговинските поети, но по уважителни причини не можах лично да присъствам на фестивала.