Приглушената светлина от нощната лапма създаваше илюзия за броя на разпилените по бюрото листа, сякаш искаше да улесни работата на отпуснатия в креслото човек. Ръцете му покриваха страничните облегалки и само равномерната нервна конвулсия издаваше вътрешното напрежение.

Днес бяха пристигнали поредните доклади от мисиите в Африка. Поредните жалби срещу редица свещеници и молбите за помощ. Обикновено дори не им обръщаше внимание, а само сухо подписваше предоставените документи, но сега бе различно. Новината за смъртта на Мадлен пробуди отдавна заспалия в него човек. Като на лента започнаха да минават спомените за детството в баварското селце, за безгрижните игри и любовта на живота му.

Всичко това от години стоеше заключено под булото на папската воля, показвайки само лицето на властта.

Знаеше за експериментите с лекарства в черния континент. Знаеше за извратените си подчинени, знаеше за бедността, мизерията,  смъртта. Знаеше, че не може да помогне, защото такива бяха правилата, които дори той трябваше да спазва. Символично раздаваше средства и благословия, докато касите се пълнеха с милиони от даренията на вярващите. Този театър продължаваше хилядолетия и щеше да продължава, докато я има християнската вяра.

Почувства собствената си незначимост и безсилие като поредния участник в порочния кръг. А беше друг човек, с други мечти, които  Хитлерюгенд по настояване на баща му промени. Но най-страшното беше, че облече расото и загуби Мадлен. Независимо от всичко, никога не я забрави и в миговете на усамотение не скриваше сълзите си за пропуснатата любов.

А ето, че нея вече я няма, няма го тяхното "СТО", няма нищо...

Сключи ръце за молитва и, вдигайки глава към тавана, промълви:

- Господи, моля те, прибери ме по-скоро при нея. Ако има рай, тя ще е там, знам го, а след като изкупя греховете си, ще се съберем. 

Но този път завинаги...