Ако можеше да говори

         Какво би могло да се промени в живота ви, ако познавахте някой премъдър и дълголетен старец, който е жив свидетел на всички събития в българската история? Само ако можеше да говори нали?  Има какво да разкаже.

        Извисил високата си, вече оредяла на места корона и разперил дебелите си възлести клони подобно на ръце на хилендарски монах, гранитският* дъб сякаш и днес се опитва да задържи на могъщите си плещи историята на България. Разположен в центъра на днешното село Гранит, в равната като тепсия тракийска равнина,  през дълголетното си съществуване дъбът е станал свидетел на заселването на траки и славяни, на преминаването на римски легиони и византийски кохорти, на нахлуването на турските пълчища и потери.

        Появил се на белия свят като медено кафяво жълъдче с тъмнокафява шапчица отронено от клоните на майчиното дърво на свято място - в близост до манастира Свети Атанасий Летни край село Златна Ливада.

       Било 345 г. след Христа. Много преди Теодосий Първи да раздели Римската империя между синовете си Хонорий на запад и Аркадий на изток. Цели триста години преди Аспарух да премине през Дунава и да създаде Първата българска държава. Само някъде далеч на юг вече се строял величествен и красив град, но все още не се чувал тържествения камбанен звън, защото още не били довършени кубетата на “Света София” .

        През един мъглив есенен ден след утринната молитва, младият монах Ставракий тихо прекосил двора на манастира и излизайки през широката, обкована с желязо дървена порта се насочил към дъбовата гора опасваща като дъга светата обител.  Някъде в далечината се дочувало гракането на сойки, а разни косове цвърчели скрити в гъстите храсти. 

       С крака потъващи в окапалата дъбова шума, улисан в мислите си монахът неусетно стигнал до голямо разклонение на горската пътека. Тогава той вдигнал очи и съзрял красиво оформено с право стъбло и широка корона дъбово дърво. По клоните му висели многобройни гроздове с кафеникави жълъди. Без много да му мисли Ставракий взел един изсъхнал клон от земята и с няколко движения обрулил малките жълъдчета, които шумно тупнали върху мократа горска постилка. Той напълнил шепата си, мушнал ги в джоба на расото и бързо се запътил обратно към манастира. Влезнал в малката си стая, изсипал жълъдите на голата и прашна маса, избрал най – едрият от тях и го посадил в малко ламаринено съдче. Другите заделил настрана.

      Изминали се няколко години. Жълъдът покълнал и се превърнал в тънка, млада фиданка. Ставракий го гледал с много любов, пресаждал го в по – големи съдове и все отлагал момента да го засади някъде навън, защото се страхувал зли хора да не отскубнат или прекършат младата фиданка.

      Един ден в манастира влезли млада жена и малко момиченце. Жената била облечена цялата в черно, вървяла с наведена глава, а косата й била превързана с черна забрадка. Момиченцето вървяло редом с нея, здраво хванало я под ръка. Едното й краче било изкривено под формата на дъга, а с другото силно замятало встрани. Те тихо и смирено стигнали до иконата на света Богородица и в продължение на часове горещо се молили. След като от душите им се изцедила и последната молитва те излезли в двора на манастира и решили да поседнат и да си починат на голямата дървена пейка.

     В този момент малкото момиченце забелязало дъбовата фиданка поставена в голям глинен съд. То протегнало немощно ръчички и замятайки с дясното си краче с несигурни крачки се запътило към нея.

     Ставайки свидетел на тази сцена мъка свила доброто сърце на Ставракий. Голяма буца заседнала в гърлото му. Той отишъл при детето, коленичил до него и тихо му рекъл:

      - С много любов отгледах от малко семенце тази крехка фиданка. Дарявам я на тебе и дано свети Атанасий и света Богородица бдят над теб и ти помогнат да оздравееш.

      Той извадил внимателно с коренчето малкото дръвче и го пъхнал в малката детска длан. Жената със сълзи на очи благодарила на монаха и те се сбогували. Така младата фиданка пропътувала разстоянието където и до днес се извисява мълчаливият и мъдър старец надживял силни бури, дълбоки снегове и знойни жеги вече почти седемнадесет века.

       През 1956 година възстановявайки се от тежък инсулт и с парализирана дясна половина големият български художник Златю Бояджиев тръгвайки от родното си село Брезник преминал през село Гранит на път за преглед в болницата в Пловдив.    Изтрополявайки с каретата през центъра на селото набитото му око отдалеч съзряло необикновения гигант. Той заповядал на придружителите му да спрат конете и да се приближат до дървото. Впечатлението му било голямо, а приятен гъдел пропълзял на талази в стомаха му и погъделичкал големият му талант. На другия ден художникът отново дошъл, но този път с паното си в малкото село и не след дълго дървото се появило в някои от неговите картини. Една от най – известната от тях е картината “ Нестинари” .

       Казват, че дърветата освен корен имат и душа. През далечната 1969 година неочаквано се откършил северния клон на дъба. Трясъкът бил толкова силен и оглушителен, че наподобявал тътен на земетресение. Клонът смазал близкия кладенец, но пожалил децата от съседната детска градина, които по това време спели следобедния си сън. Кой знае може би в този момент гиганта си е спомнил за болното момиченце, което го е пренесло тук и го дарило с нов живот. Не знам. Може би.

         През годините дървото така и не се превръща в онази туристическа атракция, която определено заслужава да бъде. От пощенските картички, които преди години били издали с неговият лик той всявал респект с могъщата си раззеленена корона, чиято проекция се простира върху 1017 кв.м.

         Детството ми премина в съседното на Гранит село Оризово. Удоволствие е да имаш допир до този жив природен експонат. Невероятно е усещането, когато си имал възможност да се докоснеш до грапавата кора на този мълчалив старец.

           Не знам какво би се променило в живота ми, ако познавах жив човек връстник на българската държава. Но определено съм щастлив, че някога посядах и тихо си почивах под сянката на този седемнадесет вековен жив исторически учебник.

            Само ако можеше да говори. Сигурен съм, че никой исторически източник няма да може да разкаже по – добре българската история от него.

* Гранитски дъб – вид летен дъб. Листопадно широколистно дърво от семейство Букови. Обиколката на стъблото му е 7, 46 метра, а височината 23,4 метра. Наречен е така поради местонахождението му - центъра на село Гранит, Старозагорско. От 1967 е обявен за обект “ Вековно дърво “ , под наименованието “ Старият дъб ” .