Чичо  ми определено е един от най-странните екземпляри, които познавам. Носи рядко срещаното име Фердинанд, но всички  познати го наричат Ферди. Ние, неговите най-близки хора, които  сме запознати съвсем отблизо с колоритната му личност, помежду си  с мило чувство за хумор го наричаме  Луци, от Луцифер. Не за друго, а защото чичо от край време се изживява като луд алхимик. Обзавел си е химическа лаборатория с всичките му тертипи, и прекарва времето си предимно в правене на опити, чиято цел е известна единствено на него. Леля - сестра му, с която са като куче и котка - го смята за идиот, който  пропилява живота си в името на нещо абсурдно.  От друга страна пък  най-милото нещо, което съм го чувал да казва за нея е "свадлива стара чанта". Въпреки това живеят в една къща откак ги помня, и имат достатъчно енергия както за любимите си занимания, така и да се замерят с обидни думички, макар  смело да са навлезли в третата възраст. Сигурно омразата ги крепи. Затова и не могат един без друг, колкото и абсурдно да звучи.
Тази вечер чичо  Луци ми беше дошъл на гости. Никога преди не бе го правил, редките ни срещи се ограничаваха предимно  със семейни събирания, но днес искал да ми сподели  нещо велико.
Въздъхнах дълбоко, още като чух по телефона силно развълнувания му глас, но доброто ми сърце (и също толкова доброто ми възпитание) ме подтикнаха да приема тази среща. А и в интерес на истината чичо Луци си е кротък луд - досега поне на никого не е досаждал с  алхимичните си  мании.
Както подозирах, този разговор се оказа свръх възможностите ми. По едно време се замислих дали все пак причината не е в мен самия, може пък аз да съм адски невъзприемчив, защото ако не друго, то поне начинът, по който чичо ми обясняваше своето откритие, изглеждаше страшно убедителен.
- Нали разбираш - за десети път отбеляза той, напук на очевидното ми недоумение - точно като в приказките. Чел си за това, как разни магьосници превръщат в животинка някого с едно докосване...
- Чичо Лу... Ферди - въздъхнах - защо просто не ми разкажеш повече за това вещество?
- Ами нали това се опитвам да направя от един час - развълнува се той и  столът заплашително проскърца под него. Макар да беше по душа същински аскетичен алхимик, по външност чичо Луци наподобяваше по-скоро Карлсон, онзи от покрива. Беше огромен, муден и  оставяше впечатлението, че винаги дреме, дори и когато разговаря с теб.
Не и в момента обаче. Сега беше толкова въодушевен, че се побоях за финия порцелан на масата, който бе в опасна близост до  жестикулиращите му лапи.
- Само едно докосване, момчето ми, можеш ли да си представиш! - замахна той  като виртуозен диригент и  отнесе капака на порцелановата захарница - Абсорбира се през кожата, мигновено прониква в кръвта и процесът започва.
- Искаш да кажеш, че можеш да превърнеш моята Лора в красива блондинка? - сговорчиво попитах аз, с надежда да не го засегне грубо тънката ми ирония. Лора - красивата ми ангорска котка -  както обикновено дремеше, сгушена  сред възглавниците на дивана.
- Не, глупако! - за разлика от мен чичо изобщо не се стараеше да бъде деликатен. Явно губеше търпение. - Процесът е обратен. Вече няколко пъти ти го обясних - става дума за превръщането на човешко същество в животно.
- Аааа... - вдянах аз, а после не издържах и се разхилих. - Тоест  искаш да кажеш, че можеш да превърнеш Ева в  коте като Лора.
Ева е годеницата ми. Живеем заедно от  месеци, но още не е имала щастието да се запознае с  тази забележителна издънка на нашия род. Или може би нещастието...
Чичо щракна с пръсти, след което тържествуващо ме посочи:
- Най-после! Това е то! Само че, ако  превърнем твоята Ева в коте, докато Лора е в стаята, по-вероятно е  клетъчната структура  на Ева да се прехвърли автоматично към клетъчната структура на Лора, тъй като  това би спестило енергия. Забележително е как всичко в природата е насочено към икономия на този ценен ресурс, само ние, хората, я пилеем за щяло-нещяло.
После заговори на бързи обороти и с термини, които ме накараха да се почувствам като  нещастна едноклетъчна структура, осъдена да тъне мъчително в тъмата на своето невежество.
За да прекратя агонията, станах да налея нещо по-твърдо за пиене, после се наложи да претопля вечеря, а когато се почувствах неспособен да поема и дума повече, видях, че чичо Луци вече кротичко е задрямал в креслото. Не ми оставаше друго, освен да му приготвя легло - и без това Ева беше нощна смяна, щеше да се върне чак утре след осем. Само трябваше да звънна на леля да не  се притеснява.
Сутринта първата ми работа беше да  надникна при чичо, но  като го видях как сладко похърква в този ранен час, ми дожаля да го будя. Вярно, че аз трябваше да съм на работа след час, но защо той да не си поспи, а после може да закусят заедно с Ева - тя е мило момиче, нямаше да има нищо против.
Написах две бележки - едната за чичо -  че трябва да тръгвам за работа,  той да не се притеснява, а да изчака Ева. И друга - за Ева, която оставих на кухненската маса, за да не се чуди какво е това огромно, космато нещо  оттатък, в случай, че се прибере, преди той да се е събудил.
След около час, час и нещо позвъних вкъщи. За съжаление, мобилният телефон на Ева беше на поправка, така че нямах друга връзка с нея, освен  стационарния у дома. Никой не вдигна. Реших да звънна малко по-късно, но колкото и да звънях, нямаше отговор. По време на обедната почивка ми хрумна да отскоча до вкъщи, но после размислих и се отказах. Най-вероятно Ева вече спи, а чичо си е тръгнал. Само дето щях да бия път в тая жега, а следобед ме чакаха куп неотложни задачи.
Малко преди края на работния ден обаче в мен вече се беше оформило едно доста тягостно усещане. Мълчанието отсреща продължаваше, а бях звънял поне двайсетина пъти. Нямах идея какво може да се е случило, но напазарувах, както правя обикновено, и се приготвих за една приятна вечеря в компанията на любимата. Дори позвъних на вратата, вместо да отключа, както правех винаги, защото адски ми се прииска тя да ме посрещне и да ми се гушне.
Вкъщи нямаше никой, усетих го, още преди да вляза по стаите. Единствено Лора се замота в краката ми и замяука жално и настойчиво.  Сипах механично от пакета котешка храна в паничката ù, но мислите ми блуждаеха съвсем в друга посока. Не знам от нетърпение ли, понеже беше гладна, или поради друга някаква причина, но тя протегна лапа към паничката и я разсипа. Стъпих точно отгоре и  изругах. Тя вдигна  глава към мен, измяука нещо като извинение и тогава... Тогава видях очите ù. Това не бяха очите на Лора. Познавах добре тези очи - наситено сини  и някак... отнесени.
Клекнах и нежно притиснах муцунката на Лора между дланите си. Не можех да повярвам!
- Ева... О, боже! Ева, ти ли си това?
Сърцето ми щеше да изскочи през гърлото. Главата ми запулсира от връхлетелите ме объркани мисли, толкова налудничави, че... като нищо можеха да са реалност. Налудничавата реалност на лудия ми чичо Луцифер.
Котката  постоя търпеливо около минута в ръцете ми, после ме близна по китката и ме погледна очаквателно. Познавах този поглед. Беше Ева, сигурен  бях.
- О, миличка - гушнах я,  разстроен  до дъното на душата си - Миличка, не се отчайвай! Не бива да се  тревожим излишно. Абсолютно съм сигурен, че чичо е надробил тая каша и ще трябва сам да я оправя. Това... това е... просто нямам думи, би могъл да влезе в затвора за подобно нещо. Какъв идиот, не мога да повярвам, че все пак го е направил!
Втурнах се към телефона, нямах друга възможност - трябваше да се свържа незабавно с чичо Луци.
- Няма го - обаче ме сряза острият глас на леля отсреща. - Старият глупак отиде на някаква лектория, а после щели да останат да обсъждат - тя изсумтя презрително в слушалката - Което ще рече - да се напиват и да си фантазират колко са велики.
- Но на мен ми трябва адски спешно - креснах ù. - Трябва да се свържа с него незабавно, чуваш ли!
Тя явно доста се стресна, зарови в някакви тефтери, засумтя, замърмори, но в крайна сметка всичко се оказа напразно. Бях съсипан. Гледах Ева как кротичко си похапва от паничката и не можех да проумея как може да има апетит в момент като този.  От нерви ми идеше да си изгриза палците, но това нямаше да помогне. Не ме свърташе на едно място, но леля  така и не можа да открие някакви координати на въпросния клуб.
Точно когато си мислех, че ще експлодирам, телефонът издрънча пронизително.
- Браво - чух познат глас отсреща - А обеща да ми се обадиш веднага след работа.
- Ева? - прошепнах невярващо.
- А кого очакваше - скълца ме тя. - Забравил си, нали?
Истината е, че си припомних в момента, в който чух гласа ù. Само че нямаше как да ù призная - щеше да ме помисли за откачалка. Не че аз самият не си го мислех в момента.
- Всичко е... наред, извинявай - смънках - Просто... трябваше да остана след работа да обсъдим някои неща. Как е майка ти?  
Всеки нормален човек би запомнил, когато  любимата му отиде на посещение при болната си майка, колкото и да е разсеян. Чувствах се адски неловко.
- По-добре - омекна тя. - Виж, трябва да се връщам при нея. Ако нещата се развиват както трябва, утре може да се прибера.
Като един разумен, зрял човек, реших да изчистя съзнанието си от цялата тази умопомрачителна история, да си приготвя една хубава вечеря и да отдам полагащото се на тазвечерната спортна рубрика. По-късно щях да се поглезя с някой забавен филм, или нещо по-пикантно...
Вече се бях унесъл, когато телефонът ме събуди. За мое учудване този път беше леля.
- Няма го - изпъшка тя - Никакъв го няма чичо ти, никога не е закъснявал толкова!
Опитах да я успокоя - все пак ставаше дума за приятелска среща, пийване...
- Ти не разбираш - сопна ми се тя - Той си има режим, нещо като ритуал. Всяка вечер  си ляга в десет и половина. Задължително!  Прави го откакто се помня!
Погледах часовника - беше почти дванайсет и половина. Въздъхнах.
- Виж, лельо, може би вече му е дошло времето да  промени някои свои навици... - в този момент нещо привлече погледа ми. Лора се беше свила на кълбо в краката ми, но откакто говорех, не сваляше очи от мен. И тогава разбрах - това съвсем не бяха нейните очи. Да, този сънлив, разфокусиран поглед ми беше много добре познат. Нямаше никакво съмнение - това бяха очите на чичо Луци.