Алени устни
Нова гара. Влакът спря и хората се отправиха към вратите. Всички слязоха, остана само той. Питаше се къде ще отиде, накъде пътува, не знаеше. Просто се качи на огнедишащия змей, без посока, без мисъл за слизане. Искаше му се цял живот да пътува, без да се върне в онзи град, без спомени за него. Там той получаваше само удари от съдбата, никой не мислеше за него и той не мислеше за никого. Не, това е лъжа! В съзнанието му изникнаха картини на щастие, припомни си отдавнашни случки и дни. Тогава той беше с нея. Спомни си очите й, колко пъти се беше оглеждал в тях, усмивката й, тези алени, плътни, подпухнали устни, които толкова пъти го бяха утешавали с усмивка. Усети как косите й го галеха по лицето. Уханието й го блъсна в носа. Какво прекрасно нещо беше то – тази жена изпълваше атмосферата с леката, но натрапчива миризма на сандалово дърво, чистота, нежност и невинност. Това винаги го възбуждаше. Толкова женствена и същевременно неосквернена от живота беше тя. Излъчване на све ...