Алени устни

Алени устни

   Нова гара. Влакът спря и хората се отправиха към вратите. Всички слязоха, остана само той. Питаше се къде ще отиде, накъде пътува, не знаеше. Просто се качи на огнедишащия змей, без посока, без мисъл за слизане. Искаше му се цял живот да пътува, без да се върне в онзи град, без спомени за него. Там той получаваше само удари от съдбата, никой не мислеше за него и той не мислеше за никого. Не, това е лъжа! В съзнанието му изникнаха  картини на щастие, припомни си отдавнашни случки и дни. Тогава той беше с нея. Спомни си очите й, колко пъти се беше оглеждал в тях, усмивката й, тези алени, плътни, подпухнали устни, които толкова пъти го бяха утешавали с усмивка. Усети как косите й го галеха по лицето. Уханието й го блъсна в носа. Какво прекрасно нещо беше то – тази жена изпълваше атмосферата с леката, но натрапчива миризма на сандалово дърво, чистота, нежност и невинност. Това винаги го възбуждаше. Толкова женствена и същевременно неосквернена от живота беше тя. Излъчване на светица, ангел, но имаше и моменти, когато тези нейни очи потъмняваха още повече и блестяха по странен начин – тогава имаше вид на диво животно, на демон, на самото изкушение!  Идваше при него и го правеше щастлив – даваше му всичко, от което се нуждаеше – любов и мечти. Но имаше дни, седмици, през които тя изчезваше, без предупреждение, без да остави бележка. Просто така – тръгваше си и се връщаше сияеща, радостна при него, но леко изморена. Той така и не разбра къде отиваше, какво правеше. А тя си идваше с пари, много пари, казваше, че е нарисувала нова прекрасна картина и я е продала скъпо. И той й вярваше! Алените устни, така я наричаше той, беше художничка, световно известна, личности като президенти и посланници на чужди страни от Европа и САЩ купуваха нейните произведения. Тя влагаше в тях цялата си същност, емоциите си, надеждите си, мечтите…

   Този ден беше мрачен, когато тя пак изчезна, И повече не се върна. След седмица я намериха близо до един манастир. Все още красива, но изстинала, синя, а в очите й се четеше онзи странен дяволски блясък.

   Той  не вярваше, вече трети месец усещаше присъствието й и тайничко се надяваше входната врата на къщата да се отвори и тя, сияеща, да влезе и да се хвърли в обятията му. Не издържа, прогони тези мъчителни мисли. Влакът летеше, препускаше буйно над моста. Анди отвори вратата, огледа се в дълбоките мътни води на реката, изрече “Алени устни, идвам си, целуни ме!” и скочи. Умря, потъна, а душата му отлетя надалече и се сля с нейната. Заедно и в смъртта. Вечността ги погълна, Слънцето им се усмихна, а те останаха да се реят щастливи, прелестни, ангели с мисия – да събират човешките сърца в едно и да бдят над тях.