Младо момче беше Христо, още нямаше пълни двайсет години. Ама недъгаво дете се роди. Хилаво беше като вейка, а единият му крак беше по-къс от другия и затуй все накуцваше. Чорлава беше косата му и скриваше сините като небето очи, дето имаше Христо. Пък устата му беше тънка кат карфица и от нея излизаше плюнка като се мъчеше да каже нещо, ама все заекваше.
Майка му и баща му друго дете нямаха, страх ги беше, че може пак недъгава рожба да им се роди. Затуй си гледаха Христо като единствен син и си го обичаха такъв, какъвто беше. Само че Христо порасна, ама за работа на къра не ставаше. По седянките не ходеше вечер като другите момци да задява момите. Никой с него не дружеше. Сякаш даже страх ги беше, щото някои казваха, че се плашели от вида му.
Селският поп се казваше Игнат. Дожаля му за Христо, щото го виждаше често да идва в черквата и да стои пред иконите да се моли. Затуй, като се спомина старата клисарка Койна, той взе Христо да му помага. Щастлив беше Христо, щастливи бяха и домаш ...