Бостън – наши дни

Елегантни лимузини и спортни коли се изнизваха една след друга по елипсовидната алея пред имението на Макгрегърови. Интересът на бостънското висше общество към благотворителното парти на внучката на стария Макгрегър не се подхранваше толкова от самата цел на проявата, колкото от слуховете около влошаващото се здравословно състояние на 80-годишния бизнесмен. От две години откакто той прекара инсулт, имението затвори вратите си почти за всички, а домакинът престана да го напуска и се усамоти в очертанията му. Лека полека тръгнаха всякакви сплетни около състоянието на Шон Макрегър. Дори и такива, че причина за мозъчния удар е била бурна кавга между него и единствената му дъщеря Сесилия. Всички знаеха, че отношенията между двамата бяха лоши и откак се ожени за банкера О’Браян, дъщерята упорито отказваше да пристъпи прага на бащината къща. Къщата, където се бе родила и отраснала.

Ситуацията не се промени и половин година по-късно, когато се спомина съпругата му Барбара. За първи път от дълго време насам всички видяха стария Макгрегър в инвалидна количка по време на траурната служба. Половината от тялото му бе парализирано. Въпреки недъгът и сполетялото го нещастие, незасегнатата половина от лицето на Шон Макгрегър все още изразяваше характерните за него твърдост и решителност. Той не пророни нито дума, дори и когато приемаше съболезнования от присъстващите на службата. Дъщеря му Силия също бе там, но не застана до него. Явно разривът между двамата бе необратим, но никой не знаеше причината за това.

Гостите пристигаха един след друг. Посрещаше ги лично Линда О’Браян, която представяше на всички стоящия до нея професор Хари Коен. Денят бе топъл и по небето можеха да се видят само няколко малки пухкави облачета. Дебелите сенки на кестените и лекият бриз откъм океана създаваха приятна прохлада за гостите, разхождащи се из великолепната градина.

-  Имам чувството, че са поканени всички знаменитости на Бостън. Някак си странно е да видиш срещу себе си толкова много лица, които познаваш само от екрана на телевизора или от вестниците – рече професор Коен, току-що здрависал се с лидера на демократическата партия в щата Масачусетс -  Филип Джонстън.

-  Явно сте впечатлен, професоре. Повярвайте ми, всички тези хора са също толкова впечатлени, колкото и Вие, от удалата им се възможност да присъстват тук. Не ми бе никак лесно да убедя дядо да организирам партито в имението – отвърна Линда О’Браян, чиято лъчезарна усмивка не слизаше от лицето й. – А и между другото не съм пропуснала да поканя и вашия работодател. Мисля, че точно сега идва насам със съпругата си – добави дяволито Линда и посочи с поглед двойката, която се зададе по чакълестата алея.

-  Но, това е президентът на Харвард – възкликна Хари Коен, разпознавайки мъжа, който крачеше към него.

-  Госпожо О’Браян, изглеждате великолепно в този тоалет – заяви новопристигналият и залепи дежурна усмивка на физиономията си.

-  Благодаря д-р Бентли. Радвам се, че се озовахте на поканата.

Мъжът, чието теме бе силно оплешивяло, целуна галантно ръката на Линда и отвърна:

-  Та нали става въпрос за интересите на Харвард. А където са те, там трябва да съм и аз.

Щом представи съпругата си, д-р Бентли се обърна към професор Коен, който изглеждаше силно смутен от срещата и често примигваше зад стъклата на очилата си.

-  А вие, доктор Коен, защо не сте ми казали по-рано за това великолепно начинание? – попита Бентли и бащински потупа Коен по рамото. – Не знаех, че имате такива връзки сред висшето общество на Бостън. Наистина каква приятна изненада.

-  Ами аз...

-  Не бъдете скромен, колега. Мога да ви уверя, че усилията ви няма да останат незабелязани – продължи Бентли, без да изчака Коен да довърши изречението си, след което заедно със съпругата си се отправи към импровизираната естрада пред къщата.

-  Лицемер! – промърмори ядосано Коен, видимо облекчен от факта, че Бентли не го занимаваше повече с присъствието си.

-  Моля! – възкликна Линда.

-  Казах, че доктор Бентли е просто един лицемер.

-  Защо?

-  Изпратих му най-малко три писма с молба за допълнително финансиране на експедицията и, разбира се, отговорът бе един и същ – отказ. А сега говори високопарни думи.

-  Е, значи може да се каже, че вече сме постигнали първата си победа – весело рече Линда и помаха с ръка към групичка гости, които отвърнаха на поздрава.

-  За каква победа говорите, госпожице О’Браян? – объркано попита Хари Коен.

-  Предпочитам да ме наричате Линда. Нали работим заедно за една и съща кауза.

-  Добре, щом искате.

-  Линда.

-  Добре, Линда, но не разбрах за каква победа говориш.

-  Току-що обърнахме на 180 градуса мнението на президента на Харвард относно експедицията. Това според теб не е ли победа?

-  Имаш право. Особено като го знам каква циция е – усмихна се Коен и се загледа в един служител от охраната, който бързо крачеше към тях.

Мъжът в униформа се приближи до Линда, прошепна нещо в ухото ù и двамата се запътиха към портала. Пред входа на имението се бе завързала бурна разправия. Дейно участие взимаха двама мъже от охраната и добре облечена жена на средна възраст. Тя напираше да влезе, но гардовете ù бяха препречили пътя и не я пускаха.

-  Съжалявам госпожо, но не можем да ви пуснем без покана – обясняваше учтиво единият, въздържайки се да не повишава тон, за да не привлича излишно внимание.

-  Грубияни такива  – почти истерично изкрещя жената, хванала дамската чанта за дръжките и готова да удари другия охранител, който ù бе препречил пътя към входа с разперени ръце.

-  Но разберете ни, госпожо, партито е само с покани...

-  Няма начин да нямам. Вие или сте слепи или не виждате името ми в списъка – настояваше жената, чието лице се бе зачервило от яд и негодувание.

-  Ще проверя още веднъж, но пак ви казвам, че в списъка не фигурира името Сара Колинс – рече втория гард и отново започна да рови в папката, която държеше в ръцете си.

-  Не е нужно да търсите.

Служителите се обърнаха по посока на изречените думи и видяха, че собственикът им бе Линда О’Браян.

-  Пропуснете госпожица Колинс. Тя има покана – нареди Линда.

-  Разбира се, госпожице О’Браян – отвърнаха едновременно и двамата охранители и сториха път на директорката по развойната дейност на “Бриз” Сара Колинс.

Тя се успокои, оправи падналата дясна презрамка на дългата си вечерна рокля, чиято цепка нямаше край и се запъти към Линда. Минавайки покрай охраната не пропусна да хвърли убийствен поглед и към двамата, повдигна брадичка и щом ги задмина, на лицето ù цъфна най-очарователната усмивка, на която бе способна.

-  Скъпа Линда, добре, че се появи. Иначе не знам какво щяха да направят тези цербери с мен – заяви Сара Колинс.

-  Не се засягай, Сара. Просто си вършат работата – отвърна Линда и пое хладно подадената за поздрав ръка.

-  Но те твърдяха, че ме няма в списъка на поканените! – каза с удивление Сара Колинс, а очите ù веднага се впуснаха в лудешки бяг по физиономиите на останалите гости.

-  Навярно е станало някакво недоразумение или пък е възможно да не си внесла навреме входната такса за поканата – рече Линда с прокраднала се хитра усмивка през лицето.

-  Боже Господи, разбира се, че съм пропуснала. Нали мога да го направя сега? – попита Сара Колинс и измъкна чекова книжка от крещящо жълтата си дамска чанта.

-  Естествено, Сара. Това просто е само една формалност. Но не забравяй все пак, че нашето парти е благотворително.

-  И колко е таксата?

-  2000 долара.

Сара Колинс замръзна. На Линда ù се струваше, че химикалката в побелелите от стискане пръсти на Сара ще се счупи всеки момент. След това писецът се приближи до чековата книжка и нервно изписа четирицифрената сума.

-  На чие име? – попита с вече охладнял глас тя.

-  На името на професор Хари Коен.

-  Ето – рече Сара, рязко откъсна чека и го подаде към Линда.

-  Благодаря.

-  А сега нали мога да отида при гостите?

-  Но, разбира се. Заповядай – рече Линда, размахвайки чека леко във въздуха.

Линда О’Браян се върна при професор Хари Коен, към който междувременно се бе присъединила и Сали Дебъроу. Нисичката секретарка бе повдигнала глава и гледаше опулено професора, сякаш не можеше да повярва, че това е човекът, заради когото шефката ù дигна цялата тази патардия. В следващия момент забеляза наближаващата Линда и зае заплашителна поза.

-  Случайно да имаш някакво извинение за последната си подла лъжа. Бил нещо средно между Харисън Форд и Кърт Ръсел. Знам, че нося очила, но не съм чак толкова сляпа, за да не фокусирам, че този...

-  А, виждам, че вече сте се запознали – каза високо Линда и побърза да прекъсне тирадата на видимо ядосаната си секретарка.

Страхуваше се, че от устата ù може да излезе някое нецензурно словосъчетание.

-  Няма смисъл да се правиш на чак толкова засегната, защото дори и на теб понякога ти е нужен по-вълнуващ мотив за работа. Между другото, сега мога да те похваля, че всичко върви по ноти, за което основната заслуга се дължи именно на теб.

-  Не очаквай да се размекна толкова лесно. И не си мисли, че няма да ти го върна – отвърна по-кротко Сали и попита: –  И кого успя да изцедиш?

-  И да ти кажа, едва ли ще повярваш – отвърна Линда, размахвайки небрежно чека пред лицето на Сали.

-  Права си. Ти си последният човек, на когото може да се има някакво доверие – отвърна Сали, подскочи и грабна чека.

Прочете написаното в хартийката, повдигна недоумяващо очи и още веднъж се зачете в чека.

-  Не може да бъде! – възкликна най-накрая тя. – Та нали не я включихме сред поканените.

-  Е, какво толкова. Решила жената да се поразходи малко.

-  Доста скъпа разходка. 2000 долара. Взела си ù двойно! – рече с искрена изненада Сали.

-  Някои хора, колкото и да ги одрусаш, пак няма да им дойде умът в главата – отвърна Линда, след което двете прихнаха да се смеят.

Хари Коен наблюдаваше смутено жените отпред, без да разбира причината за веселото им настроение. Линда забеляза смущението у професора и се обърна.

-  Извинете ни, професор Коен, но току-що успяхме да прибавим още 2000 долара към фонда за вашата експедиция.

-  Така ли! Но това е чудесно. И кой е дарителят?

-  Една колежка, която явно много си пада по археологията – отвърна Линда, а думите ù само подсилиха смеха на Сали.