Една малко дълга част от новия ми роман с работно заглавие "Антина".
Заредиха се усилни дни на работа от сутрин, та до късно вечер. Наред с фамилията се трудеха и много сезонни работници, надошли от освободените, но опустошени краища на отечеството. Те живееха във външните постройки край градините и в лозята, но търговецът изхранваше всичките, заедно с децата им. Работа имаше толкова много, че все не достигаха хора. Дойдоха и племенниците на Сандо да помагат за бубите.
Те се събудиха от поредния сън, пак хвърлиха ризите си и започна последното, голямо хранене. Сутрин мъжете отиваха в черничевите пояси и режеха крехки клони, диплеха ги на снопи и товареха каруците. Листата бяха достигнали особената златисто-резедава зрелост, с която този сорт черница нямаше равна на себе си по мекота и сладост. Внимаваха листакът да не задържа влагата, а за спарване и дума не можеше става. Сандо щеше да ги изтрепе, ако нещо се объркаше в храненето на капризната гъсеница. По цял ден жени и деца късаха листата от клонките и пълнеха кошовете от рехава върбовина. Някой ги пренасяше по стаите, заредени до тавана с дървени скари, разстилаше ги отгоре и ги връщаше празни под сайвантите. Бубата ядеше и ядеше. Непрестанно – сутрин и вечер, ден и нощ. Навсякъде се чуваше онова странно и постоянно шумолене, което вече никой не отделяше от нормалните шумове по къщите и дворовете. После дойде денят, в който започнаха да слагат върху скарите цели снопове градинска метла и гъсениците – големи, сребристо- синкави и по царски бавни, започнаха да търсят място да се прикачат и да засноват скъпоценната, сребърна нишка. Жените не даваха нито смях, нито плач да се чуе в къщата, стон да няма, глас да не се вдигне. Петлите бяха затворени в далечния край на задния двор, за да не стряскат бубата с дрезгавите си гласове, а магаретата бяха по градините и лозята. Всички знаеха, че ако се уплаши, ще повърне вода и край - умира. Тишина налегна махалите, селата, цялото поречие. Бубите завиваха пашкулите и изпълваха сърцата на хората с мечти за добри пари, за спокойна и богата есен, за силна година.
В цялото това мъртвило, рано призори в началото на август, се разнесе мълвата, че турците настъпват. В ранния следобед селото се разбуни като разтревожен кошер и се разбра, че пътищата са почернели от бежанци, а по петите им се диплят пожарите, че турците откъсват от колоните жените и момчетата, а мъжете и децата избиват.
В тихия двор на Сандо Фучеджи муха да бръмне, чуваше се. Двете етърви с пребледнели лица се щураха напред–назад, ту вътре, ту навън, но не смееха да отворят широката порта и да излязат на улицата. Само възрастната леля Кера – висока, стройна жена с винено червена, градска рокля, застана строго на чардака и тихо нареди:
- Всинца се прибирайте вътре. Георги да мине отзад, да вземе коня и да иде на черницата да види какво става. Кажи на чичо си Михал да не чака и бърже да дойде тука. Бърже!
Георги и не помисли да се бави. Малко след това задните порти се отвориха и конят като вихър се понесе към градините. Едно от момичетата залости след него и притича, та влезе в къщата. Всички се изкачиха на горния етаж и с изопнати лица се взираха над високите дувари да видят какво става по улиците. Мърдаха белите перденца зад прозорците и на съседните къщи. Някъде - много далече зад синкавите хълмове, започна да се издига тъмен облак и всички разбраха, че това е дим от огромен пожар. Чу се конски тропот по калдъръма между къщите, някъде наблизо дълго изскърца порта и изведнъж нечовешки писък разцепи притихналото село. Издигна се нависоко, залюля се самотно и един глас, останал вече без живот, отрони стон, който парализира хората зад прозорците. Антина отвори широко очи, вдиша дълго и продължително после се опита да издиша, но се чу само едно накълцано свистене и тя вдигна ръце към гърдите си. Кера се спусна към нея, отвори устата ù, бръкна вътре и така бързо издърпа езика ù, че другите се втрещиха.
- Лелко, бубите измряха – едва промълви Антина и се отпусна без сили на миндерчето до прозореца.
В един миг всички се втурнаха по стълбите надолу, нахълтаха в сумрачните стаи и така останаха – с отворени уста и изцъклени очи.
Навсякъде – върху скарите, по златистите черничеви листа и по клонките на метлите, върху които се завиваха пашкулите, висяха безжизнените телца на бубите, които се топяха като сняг. Превръщаха се в отвратителна маса от синкава слуз, която потръпваше и се усукваше, после се отпускаше и се смаляваше завинаги върху листака. Във въздуха се понесе непоносимо зловоние и се чу, как някой повърна. Кера се обърна и видя празните очи на Антина. Уплаши се и я прегърна. После кратко рече:
- Излизайте оттук. На двора, на въздух. Няма какво повече да гледаме. Измряха.
Всички се изнизаха мълчешком и седнаха на стълбите пред къщата. Кера повика двама-трима от работниците и им заръча да започнат да изриват бубите от стаите. Докато Михал се върне от градините, подгонил коня до запъхтяване, мъжете и жените изметоха скарите. Той влезе бързо вътре, премина през стаите и отмалял приседна в коридора. После се захвана да помага. Изриваха направо с лопатите клони, листак и пихтия. Товареха в една каруца, после докараха още една. Лицата им бяха бледи и тревожни.
- Да бързаме, че тате това няма да го понесе - припряно рече Михал. - Страх ме е да не го стегне сърцето.
- Не бой се – отвърна Кера. – Баща ти не е за едни буби, когато земята ни гори. Кой знае и той какво ще ни донесе, като се върне довечера. Божке, дано се върне читав, че страшно става надолу. Да не се маем, Михале. Да се стягаме, леля, че времето дойде.
Кера остави мъжете да изкарат навън каруците и хлътна в къщата. Антина чу познатото поскръцване на вратата в нейното стайче и наостри уши. Понечи да стане и да тръгне след старата си леля, но една от каките – жената на Димитър, я натисна да седи до нея.
- Стой тук и да не си мръднала, че леля ще се кара. Наглеждай децата, а аз хващам да стягам това-онова.
Огледа се откъде да започнат, даде заръки на жените и по-големите момичета и се захванаха за работа. Кера проводи няколко момчета да предупредят братовчеди и роднини да се стягат за път. Всички знаеха какво ще рече това. Същото правеха и навред по къщите из селото. Докато не им се вярваше, че ще бягат от домовете си, сега разбираха, че имат малко време, за да спасят, каквото могат и най-вече децата си. Следобед двете каруци, с които изкараха измрелите буби от къщата, бяха измити и застлани с дебели катове черги. Подредиха покъщнина, вързопи с дрехи, кошове с храна и съдове за вода. На тайни места скътаха ценни неща, според указанията на Сандо Фучеджи. Тръгваха надалече, незнайно къде и незнайно за колко дълго – пари щяха да им трябват, за да преживяват. А може би и да откупват живота си.
Взе да се смрачава. Сандо още не беше се прибрал, но никой не мислеше да нарушава заповедта му. Тази вечер щяха да тръгнат, защото времето се скъсяваше. В къщата оставаха само Кера, Михал и двама работници с жените си. Цялата голяма фамилия от братя, сестри, братовчеди, сватове и рояци дечурлига, тръгваше на път. Един огромен керван се проточваше от единия край на селото, та до другия и излизаше на широкия път към неизвестното на запад. Очите им се изцедиха да се взират надолу, където се срещаха двете големи реки и тръгваха мощно към морето, но Сандо Фучеджи не се появи. Един тънък като пръчка свещеник благослови хората, които бяха притихнали в мрака и с тежко скърцане - бавно и мъчително, колите се откъснаха от родната земя. Не се чу плач. Нищо не се чуваше. Тишината с нож можеше да я режеш. Никой не гледаше напред. Очите на всички бяха вперени назад, към оглушалите и онемели дворове и потъмнелите къщи, в сенките на които оставиха по някой от своите - уж да пази. Молеха се Господ да ги закриля и да им даде живот да се съберат някога.
Когато и последната кола се изгуби в мрака, Кера се прибра в притихналия двор и залости двойно тежката порта. Ако брат ù се върнеше тази нощ, щеше да влезе през малката врата отзад, защото и сам можеше да я отвори с лоста, скрит под бръшляна. Беше го правил много пъти, когато не искаше да ги вдига посред нощите или призори, уморен от дългите си пътувания. И нея я стягаше сърцето от тревога, притеснение за хората ù, за децата и за брат ù. Нямаше свои деца, но беше като майка и опора за всички. Сега ù беше тежко, защото се разделиха. Найден водеше колоната. Знаеше къде да минат и къде отиват. Преди няколко месеца беше настанил част от семейството във Варна. Купиха къща – голяма, удобна, готова да поеме и другата част от фамилията. Там се роди синът му Сандо. Александър Фучеджиев – първото дете от семейството, родено в старото отечество. После прекупиха още две – по-малки, но с магазини, защото този народ трябваше да се изхранва някак. Сандо Фучеджи беше подготвил преместването и се надяваше всичко да се развива по плановете му. Закле ги да изпълняват всичко според тези планове, които начертаха още в първата пролет на свободата по Беломорието и Одринска Тракия.
Рано заранта Кера извика двете жени и се заеха да подредят разхвърляната къща. Всичко ценно, което беше останало по стаите – чеизи, съдове, сервизи, резбовани ракли, маси и масички, столове, лампи и дрехи, бяха прибрани в подземието на чисто и сухо. Мъжете внимателно пренесоха десетки тумбести дамаджани, пълни с ракии, щайги с редки вина, прегледаха оръжията във високите шкафове със стъкла и ключалки на вратите, отделиха сандъците с муниции и ги наредиха близо до желязната врата на прохода. Имаше храна и вода за дълго време. Имаше къде да седнат и къде да легнат. Но не мислеха, че ще се стигне до там. Не искаха да се стига.
Сандо Фучеджи не се прибра и този ден. Нещо се случваше и надвечер Михал се изми, преоблече се и излезе да поразпита. Всичко отиваше на провала, но той беше доволен, че фамилията тръгна навреме. Сезонните работници напуснаха градините и лозята, получиха парите си и някои тръгнаха след колоните бежанци, които се точеха по пътищата. Други се цаниха да работят при семействата, които останаха по поречието. Те или не вярваха, че ще се наложи да бягат от турците, или вече им беше все едно какво ще се случва. Хора имаше всякакви и всеки живееше според вярата и правдата си.
В големия хан в края на селото Михал чу, че турците са пресекли границата и подлагат на огън и сеч всичко живо от тази страна на Марица. Целта била да обезлюдят селата и градовете и ужасените хора напускали домовете си в паника, само с това, което набързо са могли да вземат със себе си. Много от тях били изкарани направо от нивите и като стадо ги натирвали в бежанските колони, от които пътищата на Тракия били почернели. Някъде уж се спазвал ред и по светло войниците ескортирали бежанците към старите граници на България. Паднел ли мрак, зверствата на турците били неописуеми. Жените пищяли, в тъмното се чували предсмъртните стонове на посечени мъже, деца и старци. Всичко женско било поругавано и насилвано. В ранни зори останалите живи потегляли отново. След себе си оставяли окървавените тела на бащи, братя и сестри, майки и деца, които никой, никога нямало да погребе по човешки обичай. Из храстите се чували стонове на умиращи, слабия плач на пеленачетата и вой на жени, изгубили разсъдъка си.
От това, което чу, на Михал му настръхнаха косите. Не знаеше дали неговите са далече от тези страхотии, дали са живи и здрави и къде ще замръкнат немили - недраги тази вечер. Нямаше как да скрие тези страшни новини от Кера. Леля му трябваше да знае истината. Смъртна тревога стягаше сърцето му при мисълта, че и баща му не се връща, мислеше го ден и нощ и се молеше да не се е случило най-лошото.
Тръгна да се прибира. От сянката на един зид се отдели висок човек и бързо го настигна. Михал стреснато се извърна и мъжът бързо му рече:
- Не бой се, Михале. Праща ме Сандо Фучеджи. Новини ви нося.
Приближиха високата, тежка порта и Михал бръкна да отмести резето. Още в този миг вратата се отвори бързо и двамата хлътнаха вътре. Кера промуши глава и огледа бавно и внимателно тъмната улица. Не видя нищо и затвори вратата. Заключи я и стегна желязното резе да не мърда. После се прибра в къщата.
В голямата стая на горния етаж сега беше широко и почти празно. В дъното имаше маса с няколко стола, а около прозорците се виеха миндери с червени възглавници. Михал и непознатият мъж седнаха.
- Ще сложа да хапнете нещо, пък сетне ще ни кажеш какви новини носиш – рече Кера и излезе.
Една дребна женица внесе поднос и започна да нарежда масата. Късната вечеря мина бързо и тихо. Кера седеше на миндера и безмълвно наблюдаваше двамата мъже, които дума не отрониха, докато се хранеха. После новодошлият отдръпна стола назад и рече:
- Благодаря ти за вечерята, стопанке. Сандо Фучеджи ви праща много здраве и ми заръча да ви предам да не се тревожите за него и да не го чакате. Той е в една чета, дето охранява бежанците, за да могат читави да минат границата. Някои са тръгнали навреме и вече преминаха оттатък, но повечето са още по пътищата и турците настигат колоните. Отвличат жените и децата, поругават ги, а после или ги убиват, или ги продават. Навързани като добитък ги товарят на гемии за близки и далечни тържища за роби. Четниците са малко и не смогват да са навсякъде, а хората, които напускат родната земя, са много.
Сандо рече да ви предам, че на утрешния ден вашите трябва да пресекат границата. И още – утре от обозите на турската армия ще изпратят по селата каруци и до вечерта всички трябва да напуснат домовете си. Тези колони ще се охраняват от редовната армия, та да не се плашите. Заръча ми с вас да тръгна и аз.
- Щом така е заръчал Сандо, ще го послушаме – пророни Кера и въздъхна. – До тук беше. Да се дигаме да се приготвяме.
В ранния следобед на другия ден пред всяка къща спря по една каруца и турски войници затропаха по портите. Дадоха заповед за заминаване след няколко часа.
Много хора бяха заминали, но и много бяха останали. Всичко им беше важно и ценно и ту товареха, ту разтоварваха и наново прибираха багажа. Най-напред трябваше да има място за хората. Една каруца за нищо не стигаше. Молеха се да им отпуснат поне по още една, но войниците само клатеха глави и им обръщаха гръб.
Кера и жените пришиха на тайни места жълтици и накити. Застлаха каруцата със слама и черги, сложиха завивки, храна и вода и зачакаха. Един войник оглеждаше голямата къща, овошките и лозите. После спря поглед на каруцата, в която почти нищо нямаше и на хората, които чакаха в дъното на подредения двор. Кера прочете в очите му едва прикрита омраза и нещо хитро, отмъстително. Помисли си, че този едва ли ще е надеждна охрана, но нямаше какво да се прави. После се чуха команди, заскърцаха коли и зачаткаха конски копита. Когато и последната кола се скри зад завоя, тишината затисна улиците и опустелите домове.
Някъде похлопваха портички и вратниците между комшиите. Морският бриз идваше по течението на реката и нахлуваше в притихналите ниви, в лозята и градините. После навлезе в къщите, завъртя се в празните стаи и излезе сред чимширите и натежалите от грозде лозници.
След още един ден в селото се настаниха няколко взвода турски войници. Те се разшетаха наоколо и избраха за началника си къщата на Сандо Фучеджи. Привечер пристигна и самият началник. Влезе вътре и заотваря стаите, които остро миришеха на черница и нещо, което той не успяваше да познае. Бавно изкачи стълбите към втория етаж, прекоси коридора и бутна двете крила на високите прозорци. Гледаше отвисоко каменните покриви и причудливите комини, цветята в притихналите дворове, кръчмата с десетте прозореца към улицата и малко по-нагоре - училището. От хълмовете надолу се спускаха стройните редове на лозята, а в ниското - покрай реката, се ширеха градините, които хранеха цяла Тракия. Накъдето и да погледнеше, жив човек не се виждаше. Ако някъде имаше такъв човек, светът за него беше свършил.
Началникът приседна на един нисък миндер до прозореца и се замисли. Той познаваше този край. Българите бяха работливи и с големи фамилии. Винаги беше се чудил как смогваха да плащат най-свирепите данъци в империята и в същото време да даряват за манастири и училища, да търгуват и да се образоват. Имаше нещо много силно в тези тихи хора, но никога не разбра от къде идеше силата им. Беше изгорил църкви и манастири по пътя си от двете страни на Марица, беше подложил на огън работилниците, фабриките, дюкяните и белите къщи на християните. Не пречеше на войниците да секат и колят наред – деца и старци, мъже и жени, да разграбват и опустошават тази богата земя, която изхранваше всички - на първо място войската на правоверните. Беше го правил много пъти през последните двайсет години - със стръв и безпощадно. И пак имаше хора за убиване, къщи за разграбване и имоти за опожаряване. Тези дни, когато за пореден път навлезе в земята на българите и видя зеленчуковите градини, гемиите в широката река, грейналите чардаци на къщите, пълните със стоки дюкяни, машините в работилниците, подредените села и градове, той осъзна какво го е яло право в сърцето през всичките отминали години. Тези хора създаваха живота си. Те влагаха душите си в това, което работят, правеха всичко сякаш не с ръцете си, а със сърцата си. Във всяко градче, та дори и в най-малкото село имаха поп и даскал, имаха доктор, ковачи, шивачи, медникари и златари, дърводелци, бояджии и тъкачи, имаха музиканти, зографи и най-изкусни строители. В главата на турчина се роди една мисъл, която той изведнъж припозна като най-голямата и проста истина, че този народ няма да се затрие. Осъзна, че с меч и огън няма да покори човек, който не търси само хляба си. Тези хора, които беше прокудил от земята им, щяха да възкръснат на друго място и пак ще нашарят църквите, къщите и чергите си. Пак щяха да четат, да строят, да коват съдове и да украсяват пищовите си със сребро, а знамената със злато и сърма. Сърцето на турчина се сви болезнено, когато разбра, че е пропилял живота си с едната надежда, че може да изпепели не само домовете, но и душите на българите. Той знаеше, че където минеха войниците му, камък върху камък не оставяха, хората минаваха или под ножа, или ги продаваха като животни. След войската му земята димеше опустошена, напоена с кръв и покрита с поруганите тела на беззащитни люде. Той мислеше, че след него ни трева никне, нито птичка пее. А после пак намираше селата пробудени и сякаш от нищото възкръснали хора, които търпеливо оживяваха земята и тя им връщаше щедро от всичко по много. “Аз нямам род – мислеше съкрушен турчинът. - Цял живот не създадох нищо. Ръцете ми са празни. Човешките ръце са пълни само с това, което са създали сами. А сърцето на това се радва. Нямам и сърце”. Той вдигна очи нагоре, сякаш да потърси там някъде Аллах, на когото се молеше по няколко пъти на ден, но нито един път не чу гласа му и не го усети в сърцето си. После бръкна в кобура и извади револвер със седефени плочки по дръжката. Огледа го и се сети за майстора – беше българин от Лозенградско, ненадминат в занаята си. Същият ден, когато слугата донесе револвера в казармата, началникът изпрати войници и те подпалиха цялата чаршия. В огъня изгоря и майсторът – не можа да се спаси, защото преди това отсякоха и ръцете му, и краката му.
Някъде нещо изскърца. Началникът се обърна и онемя. На вратата – досами него, стоеше мъж, който вдигна ръка и стреля. Револверът със седефената дръжка падна на дървения под, а мъжът се обърна и притвори вратата.
Чули гърмежа, няколко войници нахълтаха в къщата, изкачиха бързо стълбите и намериха началника седнал на миндера до прозореца. Върху красивата му униформа едно кърваво петно ставаше все по-широко и по-голямо. До краката му видяха седефения револвер, и се втурнаха обратно по стълбите. Паднаха на колене върху каменните плочи и замолиха Аллах да прости греха на самоубиеца. После подпалиха всичко наоколо.
От този пожар селото никога вече не възкръсна. Непокътнат от огъня остана само домът на Сандо Фучеджи. Никой не посмя да влезе вътре, където на горния етаж лежеше прострелян началникът. Прибраха го на другия ден, но стръвта на войниците беше отминала и никой не хвърли огън в къщата на търговеца. Разграбиха, каквото намериха, счупиха, каквото не успяха да извлекат, но тя така си остана – изглеждаше, сякаш е отворена да се проветрява. Наоколо с дни се кълбяха сажди и тежък дим се стелеше над селото, в което вече нямаше нито къщи, нито хора.
© Рада Петрова Все права защищены