Анто кооперанто 4

                                                                           МЕДИНАТА

        Тримата просяци (говреше се, че са милионери), и днес пееха провлачената , като водите на река Бур Егрек, песен. Миризмата на стотици подправки се смесваше с тази на пържените гевреци, и на десетките видове маслини в малките магазинчета на Медината. По тесните улични лабиринти щъкаха хиляди улични търговци и десетократно по-многобройни купувачи, зяпачи и туристи дошли от всички краища на света. На всяка крачка се чуваха безкрайни пазарлъци, без които сделката не беше сладка, нито пък възможна. Деца-продавачи, на по 8-9 годинки се пазареха с белобради старци и европейски туристи, като опитни търговци и никога не продаваха без печалба. Дрехи и обувки от  най-престижни марки висяха пред сергиите и малките магазинчета, естествено произведени някъде из лабиринтите на арабския квартал, наречен Медина, в чест на прочутия мюсюлмански религиозен център в Близкия Изток. Тесните улички бяха кални поради прахоляка и водата,  която търговците изливаха  на улицата. Липсваше  елементарна канализация. Във всяко магазинче, търговците приготовляваха  традиционния ментов чай, с който гощаваха мющериите,  и с който цял ден се наливаха самите те.

         Шумът от пазарлъците и мухабетите се смесваше с музика и песни, излъчвани от малки и големи високоговорители и транзисторни радиоапарати, каквито всеки търговец имаше в своя магазин. 

     Особено живописни бяха магазините за подправки, които излагаха цялата си стока в предверието на магазина в големи ютени чували или в  цилиндрични и дълбоки дървени кофи . Тук,  и   най-богатата на багри  палитра на художник, бледнееше пред  цветовете на десетките разноцветни подправки пристигнали от всички краища на света.  Бялата едра морска сол, жълтата куркума, десетина вида червен пипер в различни нюанси на червеното, съседстваха с бежовия кимион, кафявото индийско орехче, зелената сушена мента, чубрицата наречена “затър”, както и  нана или нане( наш роден джоджен). Освен това всеки търговец на подправки и бакалин имаше една собствена смесена подправка наречена “раз ел ханут” ( Розата на магазина). Това беше коктейл от над 30 подправки подбрани от бакалина и смесени в съотношение определено от самия него. Така, че нямаше две които да са еднакви. На видно място в тези магазини, но далеч от ръцете на купувачите бяха бурканите със  Сафран  или Шафран . Фините тичинки на  “шафрановия минзухар” бяха на баснословната цена над 1000 долара за килограм. Купуваше се по 1-2 грама, а най-едрите покупки не надхвърляха 5 до 10 грама. Такива количества се купуваха от сладкарските работилници.

       На този пъстър, многолик и живописен пазар, можеше да си купите сол, креват, хладилник- нов или употребяван, мебели от тръстика или дунапренени матраци и възглавници. Месото висеше  на метални куки, пред сергиите или пред магазините под палещите лъчи на африканското слънце и сред прахоляка на калните улички.  По висящите говежди бутове, цели овни и други меса(без свинско) не можеше да видите нито една муха. Наоколо имаше цели рояци от тези  досадни насекоми, но изложеното на открито месо не ги привличаше. Тайната беше в начина на колене на животното, характерно за мюсюлманския  традиционен способ.

      В тази шумна тълпа, четирима българи, за първи път откакто бяхме в Мароко, си позволявахме  да се разходим из Медината, смесвайки се с забрадени мароканки, на които можеше да видите само очите, с продавачи на вода облечени в ярки традиционни костюми  и огромни пъстроцветни плетени шапки с голяма периферия, с туристи дошли от Европа и Америка, както и с местни джебчии и хора дошли да си набавят необходимото за трапезата или бита.

      Бяхме  замаяни от пъстротата на пазара, от екзотичните аромати които изпълваха въздуха, от високите децибели на музиката, която цепеше въздуха, но не успяваха  да заглушат  пеенето на тримата просяци.

      В това топло неделно утро,  ние се бяхме престрашили  да надникнем  в този непознат за нас свят.     Още на входа на Медината, ароматът на огромните пържени гевреци, посипани с пудра захар и канела, ни привлече силно. Само срещу един дирхам , получихме по един  огромен парещ геврек с необкновенно приятен вкус.

      За родени европейци, този свят беше някаква необикновена екзотика. Пъстротата на заобикалящата ни среда,  вълшебните аромати на Изтока, за които бяхме  само чели в романите и приказките на “Хиляда и една нощ”,  ни  караха да се чувстваме, част от разказите  за Шехерезада. Разходката имаше и своя практическа страна. Ние  си купихме  различни подправки. На първо време се снабдихме  с познатите- сол, ярко червен пипер- сладък, кимион, джоджен  и чубрица. Голямо затруднение имаше при избора на черен пипер. Тук имаше бял, сив, червен, зелен и черен. Първите три вида ни бяха напълно непознати.  Купихме от всички по 50 грама, за да ги опитаме. След като любезният продавач, възрастен мароканец с малка козя брадичка,  каза че куркумата е основна подправка в мароканската кухня, ние решихме  да купим и 100 грама от красивата, ярко жълто-оранжева подправка.   След двучасова разходка из  медината, натоварени с покупки,  ние се върнахме към центъра,  седнахме в едно кафене на главната улица на Рабат-булевард Мохамед 5-ти, за да се насладим на  прекрасния ментов чай, който бяхме заобичали.

Както вече споменах, след дълго ходене по мъките и агенциите за недвижими имоти, намерихме две квартири близо една до друга. На не повече от 5 минути разстояние.

Тръгнахме по пазарите да си купим обзавеждане. Търсехме най-евтиното и най-практичното. Място за лукс и естетика нямаше, само най-необходимото. За масите и столовете вече писах, както и за “меката мебел” която нарекохме “салон марокен”- ниски и сравнително тесни нарове от тънки летвички, от разковани щайги и тънки дунапренени матраци, облечени в някаква евтина басма. Към тях, за разкош, прибавихме и няколко възглавници пълни със ситни  дунапренени отпадъци. С хладилници и готварски печки втора , трета или четвърта употреба, се снабдихме след дълго търсене и още по-дълги пазарлъци.

Свикнали на твърдите държавни цени в ЦУМ и НАРМАГ, за повечето  от нас, пазаренето беше непознато и недопустимо явление. А в Мароко без пазарене покука беше невъзможна. Даже продавача не беше доволен. Трябваше дълго да се пазариш, да се тупаш по рамото и по ръката с  него за да почувства удоволствието от “преговорите” и финализирането на сделката. Като през цялото време те черпеше с традиционния ментов чай, в малки стъклени чашки с твърде съмнителна чистота. Благодарение на моя добър френски език и вроденият ми талант за пазарене, успявахме да получим “добри” цени, според нас.

По пазарищата се продаваха много красиви, меки и пухкави одеяла. Казваха, че са испански. Бяха леки и топли. Във всяка българска къща имаше поне по едно такова одеяло. Купуваха ги за около 100-110 дирхама, не бяха евтини и от 100%  ПАН влакна. Полиамид, който се наелектризираше лесно и докато се завиваш с тая “красота”, около тебе се мятат и преплитат електрически “мълнии”. Когато едно софиянче от еврейски произход, учител по математика, след дълги пазарлъци го купил за 80 дирхама, новината се разнесе из целия град и предизвика завистта на всички. “Евреина пак се уреди”, “абе евреина си е евреин” бяха коментарите  на завистливите “aнтовци”. А когато се разчу, че аз съм купил такова одеяло, беше много красиво, черно бяло, като шарките на зебра, само за 65 дирхама от един 8-9 годишен търговец, щеше да стане революция.  Естествено за “арменчето” купило такова одеяло на такава “нищожна” цена веднага се разчу сред  българската общност в града. Факта, че съм завършил външнотърговска академия, донякъде смекчаваше шока, но…..… Оказа се, че нормалната цена на тези одеяла е между 30 и 40 дирхама. Но за това научихме доста по-късно. 

Сред нас имаше едно семейство, възрасни хора, между 50 и 60 годишни. Не си спомняй какво работеше той, не бяхме близки. И името им не помня. Тези, които ги познаваха отблизо и  общуваха с тях, разказваха, че имат 2 чинии, по две вилици и лъжици и една чаша. Никога не канели гости, защото трябва да ги почерпят. Но ходели с удоволствие, ако някой ги покани. Пословично пестеливи, за тях се разказваха какви ли не истории. Когато,  през лятото,  се засякохме на ферибота прекосяващ Гибралтар, и двамата бяха се натоварили като камили с огромни кашони с HiFi техника, телевизори, транзисторни радиоапарати, битова електротехника.  Силно изпотени и прегънати под тежести на закупеното, правеха силно впечатление на хората пътуващи с ферибота.

- Татко, вие всички им се подигравахте цяла година, ама виж колко неща са си купили, а ние нищо!- каза с завист и упрек дъщеря ми.

Спомних си фамилното им име, бяха Славчеви. Наистина имам феноменална памет. Минали са 45 години от тогава.  45 години нито съм ги виждал, нито съм чувал за тях. Никаква информация от никъде. Когато пишех горните редове не си спомнях името им, и когато стигнах до ферибота, изведнъж, като по чудо името им изплува  в главата ми.

За пътуванията ни през ваканцията ще разкажа в някой от следващите дни. Те заслужават особено внимание, защото  автопътешествията на “ Анто кооперанто” от Мароко до България и обратно, могат да се конкурират единствено от турските “гастайбайтери”, които виждаме по нашите родни пътища, всяко лято.

/следва/