Апатия
Не, не са отрязани крилата ми, защото никога не съм имал.
(Посях зрънцата по гърба си на пълнолуние, поливах ги, но така и не пораснаха... Уж, казват, на пълнолуние магиите се Случват.)
Не, не съм в състояние да вярвам на Приказките ти.
Вярвам само, че:
Тяхното Възхищение ме отегчава.
Тяхното Презрение ме развълнува.
Безразличието им ме боли.
...
Датите на дните се промъкват една по една в календара на стената, неканени. Нагло промъкват се и колкото повече ги изтръгвам, толкова по-големи избуяват... Нямам ли право на Безвремие?
...
Да изляза навън и да хвана случаен минувач за ръка, да му се усмихна и той – на мен. Когато съм в Апатия, това не е възможно.
...
Вървя по улицата с тефтер в ръка и химикалка в устата, защото неприлично много ми се пуши и хората ме гледат странно. Господи, как не ми пука.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Питър Хайнрих Все права защищены